Очите й се разшириха в недоумение.
— Каква невъобразима наглост! — прошепна жлъчно. — Вие сте истински шедьовър, господин Тоци.
— Знаете ли, може да успея да ви помогна по отношение на тази японска конкуренция — каза той, без да му е ясно какво точно може да направи за нея. — Всичко това е свързано със случая, върху който работя. Можем да поговорим за него сега, а после да излезем на вечеря. Моят вариант на извинение за натрапването. Как ви звучи?
Крайчетата на устните й се бяха повдигнали. Заинтригува се. Тоци не бе на себе си.
— А какво стана с услугата? — попита тя, като го гледаше с навъсена усмивка. — За какво става въпрос?
— О, не е кой знае какво. Ще се заемем с това, когато тръгнем за вечеря.
Тя се облегна назад и скръсти ръце върху гърдите си. Огледа го внимателно, без изобщо да бърза, дарявайки го отново с навъсената си усмивка. После тя изведнъж се засмя широко и показа пак разстоянието между зъбите си.
— Изяснете се, господин Тоци. Може да ми стане интересно.
Тоци усети горещина по бузите си. Това разстояние беше много привлекателно.
13.
— Как мислите, госпожо Тоци? Всичко ли е така, както го е описал съпругът ви? — Светлината от тавана се отразяваше в големите й очила и я правеше да изглежда още по-гротескна, отколкото беше.
— Наистина, госпожо Карлсон. Даже и по-добре. — Роксан отстъпи половин крачка назад, за да запази някаква лична дистанция, която тази подобна на квачка агентка по недвижими имоти непрекъснато се опитваше да завладее.
Тоци стоеше изправен на голия под и наблюдаваше как Роксан играе ролята на „госпожа Тоци“. Справяше се добре. По-добре, отколкото очакваше. Трябва някога да е била актриса. Надяваше се, че е също толкова убедителен като „съпруг“.
— Майкъл, скъпи, искам да ти покажа нещо в спалнята. — Тя протегна ръка към Тоци. — Имам една идея за леглото.
Той повдигна вежди, докато пристъпваше към нея. Какво легло? Аз нямам легло, по дяволите.
Роксан се усмихна на госпожа Карлсон:
— Нали ще ни извините за момент, госпожо Карлсон?
— Разбира се, разбира се.
Тя пое ръката на Тоци и го поведе към празната спалня.
— Гола водичка си като артист, Тоци — прошепна тя, когато бяха на достатъчно разстояние. — Нямаше да се захвана с тази история, ако знаех, че си такъв дръвник. Отпусни се.
Тоци сви рамене.
— Ама аз мислех, че се справям добре.
— Защо не се държиш все едно, че поне ме познаваш? — В ъгълчето на окото си той виждаше как госпожа Карлсон се разхожда в хола. Изведнъж усети ръката на Роксан да го гали по бузата. — Виж, сега се изчерви, Тоци. Един мъж не се изчервява, когато е със съпругата си.
Тоци се прокашля:
— Не мога да се спра. Искам да кажа, запознахме се едва този следобед.
— Слушай, знаем и двамата, че си ми мераклия, затова няма защо да се чувстваш объркан. Държиш се смешно и имаш големи шансове да изпуснеш този апартамент. Всеки идиот ще те разбере веднага. Господин Халбасян няма да се върже на театърчето ни.
Тоци свали ръката й от бузата си и я задържа в своите:
— Защо не? Госпожа Карлсон вярва, че сме женени.
— Тя ще повярва, че сме Чарлз и Даяна, ако й кажем. От това зависи комисионата й.
Той обгърна с ръце кръста й и се ухили:
— Окей, окей, права си. Ще бъда спокоен. Вече се вживявам, виждаш ли? — и я придърпа по-близо.
Тя отново пусна киселата си усмивка:
— Да, виждам.
Хвана го за ръката и го поведе към мястото, където мислеше, че трябва да се постави леглото — до стената между прозорците. Тоци възрази кротко, като каза каквото мислеше, че би казал съпруг, който знае, че в крайна сметка ще бъде оборен. Очакваше отговора й, но тя беше потънала в размисъл, загледана към падащия мрак в задния двор. Гледката навън беше злокобна, а още дори не беше нощ.
— Може би Халбасян ще ти направи услуга, ако те отхвърли — каза тя, все още взирайки се през прозореца. — Всъщност защо, по дяволите, искаш да се настаниш тук? Не бих живяла на това място дори ако ми плащат осемстотин и петдесет на месец. Прилича на Бейрут, за бога.
Тоци погледна назад към госпожа Карлсон, която още се разхождаше насам-натам. Той прегърна Роксан през рамото за по-убедително. Тази игра на съпрузи наистина му харесваше.
— Защо говориш за Бейрут? Всички искат да живеят в Хобокен. Шик е и е рай за проклетите юпита21. Има и история, не съм ти казвал. Франк Синатра е живял в тази сграда.
21
Юпи — категория млади, бързо напредващи и забогатяващи чиновници от финансовата сфера. — Б.пр.