— Ъхъ — кимна Тоци, като гледаше надолу към младия Халбасян, нарочно подчертавайки разликата във височините им. Роксан пак го зяпаше с изцъклени очи. Вече не му пукаше за апартамента. Страхотно се забавляваше да го блъска по топките.
— Няма нищо лично, господин Халбасян, но като служител във федералните служби по приложение на законите аз съм длъжен да попитам за тези неща. Разбирате ли, зле ще ми се отрази, ако наема жилище при всякакви други условия, различни от законните. Сигурен съм, че ще разберете това. — Той погледна покровителствено надолу към Халбасян.
— О, няма нищо. Напълно разбирам вашето положение. — Хлапакът вреше. От лицето му личеше, че вече мрази Тоци и в червата.
Изведнъж Тоци размисли. Какво, по дяволите, прави? Той желае този апартамент, за бога! Нуждае се от този апартамент. Не може да покани жена като Роксан в онази лайнена стая, която беше наел сега. Може Айвърс да беше прав — вероятно наистина има проблеми с отношението си към важните неща. Обаче може би не е съвсем късно да поправи грешката. Пусна най-топлата усмивка, която можа да докара, и започна да хвали подобренията. Роксан пое ролята си и заприглася, но Халбасян не изглеждаше щастлив. Имаше вид на дете, което ей сега ще си вдигне топката и ще си отиде вкъщи.
Госпожа Карлсон се намеси в отчаян опит да спаси положението:
— Госпожа Тоци работи във Вашингтон. Търговски представител ли казахте?
— Да, представлявам няколко британски концерна. — Остави го без подробности. Нека въображението на младия Халбасян да си попълва недоизреченото. Много хитро.
Госпожа Карлсон се лепна за Халбасян като квачка, държейки го плътно под крилото си далеч от Тоци.
— Те държат апартамент във Вашингтон. Госпожа Тоци стои повечето време там, а работата на господин Тоци често го отвежда в столицата.
— Колко време ще прекарвате в действителност тук? — Халбасян отправи въпроса си към Тоци. Малкият пикльо не можеше добре да прикрива чувствата си.
Тоци отвори уста да отговори, но Роксан го прекъсна, преди да е успял да направи още поразии:
— Ами освен че съм основно в окръг Колумбия, аз пътувам доста, както и съпругът ми, когато го изпратят. Трудно е да се каже колко време ще прекарваме тук в Хобокен. — Тя погледна към Тоци, умолявайки го с очи да не проваля всичко. — Може би две седмици в месеца?
Тоци сви рамене:
— Понякога повече, понякога по-малко. Зависи от работата.
Младият Халбасян кимна и погледна Тоци накриво. Или се опитваше да съчини как да се отърве от него и да вземе само нея, или се чудеше как тарикатски да пусне апартамента за седмиците, през които няма да са там, алчното му лайно.
— Апартаментът наистина е супер — избълва изведнъж Роксан към Тоци. — Видях няколко чудесни отпечатъка на Лора Ашли, които много ще си подхождат с персийския килим. А не мислиш ли, че онзи бюфет от рендосани чамови дъски, който видяхме в Дилингъмз, е идеален за столовата? Ей там?
Халбасян помръдна острия си миши нос и повдигна вежди. Миришеше му на прекрасно английско сирене „Чедар“. Пак се канеше да лапне стръвта. Тоци покри устата си с пръсти и се ухили.
— И портретът на дядо над камината? С кожените кресла от двете страни. — Тя се обърна към Халбасян и започна да бълва направо към него: — Ще трябва да дойдете на чай, когато се настаним. Истински английски чай край камината. Аз правя най-вкусните кифлички, господин Халбасян.
Мръсният малък мишок отпусна лицето си. Той се мислеше за Алистър Кук23, а огънят бумтеше зад гърба му. Кифличките го направиха. Тя беше права. Съвсем е откачен по дивотиите с британски произход.
Той погледна бързо Тоци и после спря очите си върху нея. Физиономията му лъщеше като на някой току-що поел страхотна доза наркотик.
— Какво мога да кажа, госпожо Тоци? Вие сте чудесни. Ще се погрижа да изпратят формулярите в кабинета на госпожа Карлсон в понеделник.
— Супер!
— Чудесно! — каза госпожа Карлсон с нескрито облекчение.
— Сигурен съм, че ще ви хареса тук — каза Халбасян. Той подаде ръка на Роксан, а после с нежелание я предложи на Тоци.
Тоци се усмихна и стисна ръката му:
— Само едно нещо, господин Халбасян. Онзи боклук в задния двор — кога ще бъде почистен? — Не пускаше ръката на Халбасян. Не можеше да преодолее изкушението.
23
Алистър (Албърт) Кук (р. 1908 г.) — американски журналист, роден в Манчестър — Англия, занимавал се с филмова критика, коментари за „Таймс“, „Дейли Херълд“, „Гардиън“ и Би Би Си. — Б.пр.