— Какво?
— Ти играеше в Мичиган, нали така?
— Щата Мичиган. Играех като нападател и офанзивен център. Завършихме наравно с Индиана за шампионата на Голямата десетка, когато бях в първи курс. — Лейтенантът изглеждаше много горд с постиженията си.
— Не си ли играл и малко професионален баскетбол?
— Да, малко. Бях картотекиран в „Булите“, но изиграх само няколко мача с тях.
— Какво се случи?
— Исках да остана, но ме боляха колената.
— Болки в колената ли? — Той наблюдаваше туловището на Елъм — кръстът му беше почти наравно с покрива на бръмбара. Уилис Рийд имаше болки в колената, но не го спряха.
Гибънз се взираше в предната седалка на фолксвагена. Нямаше петна от кръв. Реката беше измила добре изкуствената тапицерия. Той затвори вратата и притисна ръка в болящия го корем. Питаше се дали убиецът не е някое дребно, ниско лайно.
3.
Джон д’Урсо наблюдаваше как шефът му — Кармине Антонели — бавно налива две чашки еспресо. Чудеше се как да подхване нещата с надеждата, че може би днес ще успее да го убеди. Идеята беше грандиозна — истинска златна мина. Разбра го още първата вечер миналото лято, когато Нагаи го заведе в онзи публичен дом на Шестдесет и шеста улица, който Хамабучи беше създал да обслужва само японски бизнесмени. От онази нощ насам не спираше да мисли за възможностите, перспективите, за фантастичните момичета.
Момичето, с което прекара нощта, беше невероятно. Самата Божия истина е, че той дори нямаше подобни намерения за тази вечер, но тя ги промени много бързо. Сякаш имаше малка ръчичка и на онова място. Никога не си е представял, че някое от тези скромни, тихи малки същества може да бъде толкова секси, толкова сговорчиво, толкова невъобразимо добро. И доколкото му беше известно, всичките са такива — ходещи фантазии, до една! Без всякакво съмнение той трябва да има такива японски момичета, които да работят за него. Нужно е само да получи разрешението на господин Антонели. Това е всичко, което иска. Антонели е упорит стар негодник, но понякога може да се разбереш с него. Ако у стария пръч е останало достатъчно, за да го направи с някоя от онези японски професионалистки, ще се съгласи като нищо. Наистина Антонели вече му отказа, но би могъл да промени мнението на стареца, ако изиграе картите си правилно. Изиграва ги както трябва и този път може да се съгласи. Така де, защо не?
— Хубав костюм, Джон — каза Антонели, без да вдига очи. — Блестящ. — Той побутна чашка с чинийка пред д’Урсо.
Д’Урсо знаеше какво иска да каже старецът. Не обичаше блясъка. Никога не го е обичал. Трябва да поддържаш „скромен вид“ — винаги казва „скромен вид“. Все проклетият „скромен вид“. Костюм за три бона от лъскава италианска коприна, ушит по поръчка, и той нарича това „блестящ“. Исусе!
Антонели съсредоточено потри тънкото лимоново резенче по ръба на чашата с еспресо. Костеливите му сбръчкани ръце напомняха на д’Урсо за ръцете на злата царица от „Снежанка и седемте джуджета“, превърнала се във вещица. Имаха я вкъщи на видеозапис и дъщеря му я гледаше непрекъснато. Ръцете на стареца бяха досущ като на злата вещица, когато подава отровната ябълка на Снежанка.
Д’Урсо зачака старият capo di capi5 да заговори пръв. Считаше се за крайно неуважение да притесняваш шефа дори ако сенилното старо копеле се мотае цяла седмица с разбъркването на малка лъжичка захар в проклетото си еспресо. Д’Урсо насочи поглед към Винсент — седнал на бара и тихо отпиващ от своето еспресо. Винсент го стрелна с кръвожадни очи като на разярена горила. Винсент, разбира се, няма да се съгласи, че старият е вече твърде стар, за да ръководи фамилията. И защо ли му трябва? Старият иска да го направи свой помощник. Бодигардът Винсент, проклетият шофьор на стареца, за бога! Винсент, който ръководеше най-мръсната банда в Бруклин. И сега старият иска да го направи помощник-шеф. Невероятно!
Антонели се пресегна за фъстъчена бисквита от чинийката пред него и я разчупи на две. Отхапа и задъвка бавно и замислено, после отпи от чашката със златист ръб. Д’Урсо изпитваше чувството, че е попаднал в някакъв скапан старчески дом. Той отправи поглед през прозореца към пълзящите по „Мълбери стрийт“ коли, след това го фокусира върху обърнатите букви на стъклената витрина — начупения позлатен надпис „СПОРТЕН КЛУБ «КАМПАНЯ» САМО ЗА ЧЛЕНУВАЩИ“. Мразеше да идва тук, да се кланя и пълзи пред стареца, да трупа голям актив, като му дава неговия дял, без проклетият да си е мръднал пръста. Исусе, последния път, когато Антонели дойде в Джърси, Никсън още беше президент. Защо, по дяволите, трябваше да идва тук и да дава на Антонели цели петдесет процента, оставяйки за себе си някакви въшливи десет, като се приспаднат разходите? Добър въпрос. Д’Урсо продължи да мълчи и отпи от еспресото, което засядаше на гърлото му като отрова. Ненавиждаше еспресото и го пиеше само когато беше тук — от уважение.