— Какво ти е? Не изглеждаш добре.
Майната ти!
— Добре съм, отлично. — Той се смъкна надолу в креслото и отпусна главата си на високата облегалка. Това като че ли поукроти болката до тъпо наболяване. Тоци го гледаше със същото издължено лице и влажни очи, които бяха типични за Лорейн напоследък. Адски му се искаше да могат и двамата да влязат във форма. За Бога, да не беше осакатял?
— Казах ли ти за писмото? — попита Тоци.
— Какво писмо?
— Някакъв доносник изпратил писмо до управлението, естествено без подпис. Знаел всичко за двете хлапета във фолксвагена. Според писмото онзи, който го е направил, е японец на име Годзо Маширо. Имаше пълното му описание, каква кола кара и няколко места, където се навърта. Айвърс изпрати Мак Фадън и Бренър да го търсят. За този Маширо ми разправяше робът онази нощ в птицекланицата, от него се страхували толкова. Според този роб това е същият човек, който те е пребил.
„Гоцо“ Маширо. Звучи почти като наемен трошач на крака. Проклет кучи син.
— Някой направил ли е справка за него?
— Да. В нашите досиета нямаше нищо, та Айвърс изпрати искане до Японската национална полицейска агенция за информация. Каза ми да не очаквам много, понеже обикновено японците не са особено щедри в обмена на информация, обаче този път телексът задрънча като игрален автомат, ударил джакпот. Оказва се, че Маширо е в списъка на най-търсените там — вече осем години.
— Ами? За какво? — Гибънз предвкусваше отмъщението. Никой никога не го е изритвал толкова лошо по задника.
— Информацията казва, че Маширо е бил ръководител от среден ранг в „Тойота“, ерген, добър работник, но нищо забележително. През октомври осемдесет и първа, повишението го подминало. На следващия ден се явява на работа бесен, със самурайска сабя. Убил шефа си и началника на „Личен състав“, после ранил други осем. Отсякъл ръката на една жена точно над лакътя. Видели го за последен път, когато избягал в гората зад управлението на „Тойота“ в Нагоя. Когато полицията започнала разследване, открили, че прекарал няколко години в… — Тоци бръкна в джоба на якето си и извади малко зелено листче — Теншин Шоден Катори Шинто Рю. Разбра ли го?
Гибънз сви рамене и моментално съжали за това. Пак тези шибани кабари. Японско копеле.
— Това е школа в покрайнините на Токио, където още преподават старите самурайски бойни умения, включително класическите техники със сабя. Школата съществува от петнадесети век.
— Там ли обучават убийците си онези оттатък?
— Не, вече е съвсем духовно, нещо като свещенодействие. Явно обаче, че никой не е обяснил това на Маширо.
— Какво ще кажеш за това? Пребил ме е обучен самурай. По-добре, отколкото да ми надвие някой обикновен малък негодник, предполагам. — Гибънз си представи как ще натика „Ескалибур“ в гърлото на копелето, пък тогава да го види какво ще направи.
— Обаче това не е всичко. Маширо е учил няколко бойни изкуства, включително щурите — най-жестокия от нападателните стилове на карате, както разбрах. Когато му се е разхлопала дъската, е бил пети дан, черен пояс.
— О, вече се чувствам по-добре. — Копеле!
— Интересното е, че когато Маширо е изчезнал, не е имал връзки с якудза. Националната полиция смята, че може да се е хванал с тях, докато е търсел убежище, и те са му помагали да се укрива през цялото време.
— Звучи като удобно извинение, че не са го хванали. — Аз ще го хвана.
— Твърдят, че всеки бос от якудза ще се радва да има човек като Маширо в бандата си. Все едно някой капо от мафията тук да привлече Андре Великана29 в своя екип.
— Кого?
— Няма значение.
Гибънз за малко пак да свие рамене, но този път се спря навреме.
— Иска ми се да има някакъв начин да изпратя телекс до Националната полицейска агенция на Япония, без Айвърс да разбере, и да ги питам за Фугукай и този тип Маширо. — Тоци се почеса по шията, което моментално предизвика сърбеж на същото място у Гибънз. Дяволите да го вземат.
Заклати главата си, но и това беше болезнено.
— Забрави за това. Международните запитвания трябва да преминават през главните управления. Нямаш късмет. Освен ако не си готов да кажеш на Айвърс как си пропълзял в цветните лехи на д’Урсо и как си отворил онзи фургон.
— Хм. Точно това си мислех. По дяволите. — Продължаваше да се чеше по шията, копелето му.