Лошият пор
На слънчева полянка сред гъста гора си живеели честито един дядо и една баба. Животните били техни приятели. Всяка сутрин в зори цяла върволица минавала пред къщичката им.
Бобрите им носели дърва, катеричките орехи, зайците и козичките сочни плодове. Птичките им поднасяли нежни листа засадата и хубави цветя. Пчелите оставяли своя мед в едно гърненце, поставено на перваза на прозореца.
За старчетата всеки ден бил празник! От изгрев слънце те разтваряли вратите си, благодарели на своите приятели и ги разпитвали за малките им.
Лек дим излизал от техния комин и скоро вкусните банички бивали готови. Имало за всички, от мъничките мравки до едрите мецани, най-лакомите от горските обитатели.
И когато синовете на старците идвали да ги навестят заедно с жените си и цяло ято деца, ставало истинско събитие! Цялата гора се вълнувала, защото трябвало да се нахранят всичките тези гладни гърла!
Посещението при дядо и баба било за децата най-хубавата награда. Те се забавлявали през целия ден със сърнетата, мечетата, с всички горски животни. Най-малките прохождали, подкрепяни от птичките. И животът в гората би бил напълно щастлив, ако… Ах! Защо винаги има едно „ако“, което всичко обърква? В случая нарушителят на празника бил порът. Той бил себелюбив, лъжлив и свадлив. Ненавиждал целия свят и обичал да причинява мъка на другите. Един ден усетил, че откъм къщичката на старците идва хубава миризма, затичал се натам, скочил на перваза на прозореца и видял бабата да приготовлява голяма торта. Слюнки изпълнили устата му: Той почукал на вратата: „Чук, чук.“
— Кой е? — запитала бабата, но се досетила сама. — Аха, това си ти, поре. Какво искаш?
— Бабо, отвори ми, моля ти се: навън е студено и крачетата ми измръзнаха.
— Горкото животинче!… Ела да се стоплиш — и като казала това, тя отворила прозореца, хванала внимателно пора и го сложила на една възглавничка близо до печката.
— Каква хубава миризма, бабо. Да знаеш колко съм гладен! — рекъл той.
— Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?
— Тя ще е вече твърда — захленчил порът. — Искам парче торта, искам парче торта!
Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си.
Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.
Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.
Тогава дядото започнал да стене:
— Какво нещастие! Ах, какво нещастие!
Всички горски животинки се притекли:
— Що ти е, дядо?
— Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! — и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.
Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, подържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо-байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:
— Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.
— Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.
— Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.
Разбира се, порът взел големия кош.
— Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!
— На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.
Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.
— Аз ти казвах! — се провикнал заекът.
И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:
— Помогни ми, не мога повече!
Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.
— Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!
— Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.
— Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът. — Още повече гори!
— Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!