Николай Райнов
Лошият рицар
Английска приказка
Имало някога един рицар. Той бил от знатен род. Още от момче бил горделив и зъл. Баща му паднал убит в една война, каквито ставали тогава често, а майка му умряла от скръб по мъжа си. Момъкът останал сам в огромния замък и наследил голямо богатство.
В подземията на замъка били натрупани купища злато и сребро. Рицарят можел да плаща на многобройни слуги и да поддържа придворни. Замъкът му приличал на царски дворец: би рекъл човек, че не е замък, а цял град, построен над скалите: толкова много крепости, кули и сгради имало в него.
Един ден, когато рицарят се готвел да отиде на лов, някакъв старец, опърпан и окъсан, се отбил в замъка и помолил да го приберат да преспи. Господарят заповядал да го изпъдят.
Но пътникът отишъл при него и му казал:
— Ти си наредил да ме изгонят от замъка. Не постъпваш добре: аз съм беден и наглед нищожен човечец. Ала недей мисли, че не мога да ти бъда полезен! Ние всички имаме нужда един от друг и трябва да си помагаме.
Тия кротки думи разгневили рицаря. Той викнал:
— Я се махай оттука, скитнико! Нито си ми потрябвал, нито ще видя от тебе някаква полза.
И той заповядал на слугите да пуснат кучетата и да ги насъскат върху стареца. Най-старият слуга, който се казвал Гот, като чул това, помолил господаря да остави на него тая работа. Сетне отишъл при бедняка, хванал го под ръка, отвел го в своята стая, дал му един хляб и рекъл:
— Не се сърди на нашия господар, старче! Той е днес ядосан по друга причина, но обикновено е добър човек. Ела след мене! Аз ще те изведа от замъка през един таен проход.
Непознатият поблагодарил на добрия слуга и тръгнал подире му. Минали през дълго подземие и излезли на една поляна, в началото на гората. Когато слугата си подал ръката на стареца, за да се сбогува с него, пътникът му казал:
— Твоят господар, колкото и да го оправдаваш, е виновен не само пред мене, а и пред мнозина още. Всеки знае неговата надменност и жестокост. Той е напакостил на хиляди хора. Време е вече да получи онова, което е заслужил. Обърни се и виж!
Слугата Гот се обърнал към замъка. Но къде е замъкът? Никъде не се виждал. Нямало го. Вместо него се издигала непроходима гора, черна, сякаш гора от каменни дървета. Над нея летели с грачене цели ята гарвани и врани.
— Виждаш ли? — попитал пътникът, който бил магьосник. — Тая гора е някогашният замък, а тия черни птици са придворните и слугите, които помагаха на рицаря в неговите злини или мълчаха и одобряваха всичко, което правеше той.
Като чул това, Гот паднал на колене пред магьосника и му казал, просълзен от състрадание към своя господар:
— Ти имаш голяма власт, както те виждам. И аз признавам, че моят господар не беше цвете за мирисане. Но не ти ли се вижда, че това наказание, което му наложи, е голямо? Човек трябва да бъде справедлив дори и когато е магьосник.
— Ще ти отговоря — казал магьосникът. — Несправедливо би било наказанието, ако аз убиех рицаря. Ала ти виждаш, че не съм го убил. Аз го преобразих на бухал и ти ще го откриеш всред тая каменна гора, кацнал върху развалините на замъка.
— Но няма ли средство да му се помогне някак?
— Има. Магията може да развали някоя млада мома, ако съжали рицаря от все сърце и го обикне. А дотогава твоят господар ще страда, за да разбере как са страдали ония, които е измъчвал.
След тия думи магьосникът се изгубил, сякаш потънал под земята.
Слугата решил да тръгне по села и градове и да разправя колко голяма награда би получила онази девойка, която отиде да спаси владетеля. Той разказвал на всички за магията, ала никоя мома не се наемала да тръгне: навсякъде било известно, че рицарят е зъл човек, а на девойките не се искало да имат подобен съпруг.
Но ето, че разказът стигнал и до ушите на една стара скъперница, която имала две дъщери.
— Я тръгвайте скоро е мене! — им рекла тя. — Каквото ще да става, ала една от вас трябва да се омъжи за господаря на замъка. Слушала съм, че там има много съкровища. Мене ми трябва такъв зет.
И като се обърнала към слугинята, викнала й:
— Мей, дай тук куфара, да наслагаме в него нещата!
Момата донесла огромен куфар, в който господарката й турила празничните дрехи и накитите на дъщерите си.
Мей била сираче. Още от малка я била прибрала скъперницата, която живеела от лихварство. Към Мей тя се отнасяла много грубо. Хокала я, никога не й давала да си дояде. Двете дъщери били също като майка си, ако не и по-лоши.
Тръгнали на път. Спрат ли се някъде, Мей трябвало да накладе огън, да донесе вода, да сготви. Освен това длъжна била да стои край госпожиците, без да мигне, да не би да се събудят и да поискат нещо. Ненаспала се, ненахранила се, момата носела през деня подир господарките си тежкия куфар, а те се обръщали към нея с подигравки и постоянно й подвиквали да бърза, че замъкът е далече.