Дълго вървели те, докато стигнат до омагьосаната гора. Посрещнал ги старият Гот и им казал:
— Бог да ви благослови, господарки, че сте дошли да отървете моя повелител от магията! Само ви моля да бъдете внимателни, да не се случи нещо лошо.
Лихварката се оскърбила от тая намеса:
— Я ти недей приказва много! Какво ще правим — то си е наша работа. Недей се бърка! Само ни покажи замъка със съкровищата.
После се обърнала към слугинята и й рекла:
— А ти, дрипло, ще стоиш тук. Наклади огън, свари вечеря, натъкми палатката и извади да изгладиш новите ни дрехи, че се тъкмим за сватба!
На Мей било страшно да остане сама в това диво и безлюдно място, но нямало какво да прави: съгласила се. А господарката й тръгнала с дъщерите си подир слугата. Те трябвало да вървят дълго, защото гората била непроходима: нямало път, ни пътека. Минавали през храсти, провирали се между бодливи дървета, спъвали се в скали и камъни. И трите жени се оплаквали, че са си изкъсали дрехите, издрали нозете и изболи ръцете.
— В тая ли проклета гора намери да живее глупавият ти господар? — казвали те на Гот. — Той трябва да е цял дивак.
Но най-после между дърветата се провидели високите стени на замъка. Жените ускорили своя ход. Дочули човешки стъпки, враните и гарваните се спуснали на ята към тях и почнали да грачат, като ги гледали с молба в очите.
Лихварката и дъщерите и почнали да пъдят птиците, макар че Гот им казвал да не ги закачат, за да не стане нещо.
— Ишшшш! Махайте се оттука, проклети врани! — викали жените, като хвърляли по тях камъни.
Птиците се разбягали с жаловит писък на всички страни. Госпожата и госпожиците влезли в разрушения замък.
— Това не е замък, а гробище — извикала лихварката. — Кой беше оня глупак, който ни излъга да бием път чак дотук?
В това време се зачули жални вопли, които идели от една голяма зала в замъка. То било и ридание, и молба за помощ, и оплакване. Ала нито на майката дожаляло, нито на дъщерите.
Лихварката казала с досада:
— Тю, колко е неприятно да слушаш такива крясъци! Кой ли пък се е развикал? Няма ли някой да му каже да млъкне?
— Тъй плаче моят господар — отвърнал Гот. — Нали сте дошли уж да му помогнете?
— Та защо не ни каза, че господарят ти е бил такъв ревльо? — рекла троснато госпожата. — Тогава нямаше и да идваме.
Те влезли в една огромна полутъмна зала, дето се виждала разкошна покъщнина, покрита с прах. На прозореца бил кацнал голям бухал. Огнените му очи се въртели. Като усетил, че идват хора, той престанал да издава писъци.
— Този ли е твоят господар? — запитала лихварката.
— Той е.
— Е, какво да сторим сега, за да развалим магията и да станем владетели на замъка?
— Една от госпожиците трябва да покаже с нещо своята обич към него.
— Хайде, дъще — рекла тогава лихварката на по-голямата си дъщеря, — покажи се любезна към това отвратително чудовище! Иди го погали, само се пази да те не клъвне, па му закачи на врата своята огърлица от бисер: по-скъпо нещо от нея ти нямаш.
— Как не! — викнала презрително госпожицата. — Потрябвало ми е да галя бухал! И цяло царство да ми дават, не се и допирам до него. А пък ако е за огърлицата, аз ще му я хвърля оттук. Ей я!
И тя хвърлила огърлицата, с която ударила бухала по главата. Птицата страшно се ядосала. Тя запляскала с крила, надала ужасен писък и се хвърлила към момата, клъвнала я по главата, после налетяла на майката, която също клъвнала. И двете жени се сковали от страх на местата си. После почнали да стават все по-малки, покрили се с пера и майката се превърнала на врана, а дъщерята — на сврака.
Госпожата се тъкмяла да извика: „Какво е това?“, но вместо думи се чул врански грак: „Гра-гра-гра…“ И двете птици хвръкнали и полетели вън от замъка.
Като видяла това, по-малката дъщеря се хвърлила към бухала, стиснала юмруци и завикала гневно:
— Ах, ти, отвратително чудовище! Затова ли си кацнало тука — да омагьосваш добрите хора? Проклето бъди — и дано никога се не намери човек да ти дойде на помощ!
Тя искала да говори още, но внезапно и от нейната уста излязъл грак наместо думи. И тя се била превърнала на сврака като сестра си.
Тогава старият верен слуга се разплакал от отчаяние; той се свил на прага на чертога, затулил си лицето с ръце и почнал да стене:
— Ах, клети мой господарю! Няма вече никаква надежда. Кой ще дойде да те отърве?
През това време слугинята Мей си свършила работата и седнала да чака своите господарки. Чакала ги дълго, а те все не идвали. Какво ли им се е случило, та не се връщат? Решила най-сетне да върви да ги търси.