Известно време лежаха един до друг в тъмнината. Дъхът им се смесваше, докосваха се почти с благоговение. Не изпитваха нужда да говорят: думите само биха развалили преживяването.
Алуминиевите капаци подрънкваха от вятъра.
Постепенно удоволствието след любовта отстъпи пред странно неудобство, чийто източник Боби не можеше да определи. Обгръщащата ги тъмнина започна да става потискаща, сякаш пълната липса на светлина още повече сгъстяваше въздуха, който се превръщаше в лепкав сироп, негоден за дишане.
Макар току-що да се бе любил с Джули, Боби беше поразен от внезапната мисъл, че тя всъщност не е с него, че е правил любов със своя сън или с гъстата тъмнина, че някаква незнайна сила през нощта му е откраднала Джули завинаги.
Детинският му страх го накара да се почувства глупаво и все пак той се надигна на лакът и запали нощната лампа.
Видя Джули до себе си усмихната, отпусната на възглавницата, и необяснимата му тревога тутакси се стопи. Въздъхна с облекчение и се учуди, че дъхът му е секнал. Но странното напрежение си остана. Гледката на невредимата Джули, ако не се смяташе ожуленото чело, не успя да го успокои напълно.
— Какво има? — попита тя, чувствителна както винаги.
— Нищо — излъга младият мъж.
— Да не би да те цепи главата от рома в коктейла?
Измъчваше го не махмурлук, а странното усещане, че ще загуби Джули, че нещо от враждебния свят отвън ще дойде да я отнеме. Боби беше оптимистът в семейството и не обръщаше внимание на лоши предчувствия. И точно затова обзелият го мрачен хлад го разстрои повече, отколкото би се отразил на склонен към подобни неща човек.
— Боби? — сепна го Джули намръщена.
— Да, да, главата ме боли — увери я той.
Наведе се и нежно целуна очите й, после още веднъж, за да я накара да ги затвори и да не прочете изписаната по лицето му тревога.
По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата набързо закусиха прави до кухненския плот: английски кифли и малинов конфитюр, по половин банан и черно кафе. Бяха решили да не ходят в кантората. Краткото обаждане на Клинт Карагьозис потвърди, че обобщението на случая „Декодин“ е към края си и че няма друга работа, която спешно да изисква присъствието им.
В гаража ги чакаше техният Сузуки Самурай. Настроението на Боби се повиши при вида му. Самурай беше малък джип с двойно предаване. Боби оправдаваше покупката пред Джули, като посочваше двойната функция — практичен за работа и подходящ за отдих — и наблягаше на сравнително разумната цена, но всъщност го искаше, защото му беше приятно да го кара. Джули не повярва на приказките му, но се съгласи, тъй като и на нея й допадаше да я кара. Този път обаче остави Боби да шофира, въпреки че той й предложи да седне на волана.
— Снощи добре покарах — обясни тя и закопча предпазния колан.
Вятърът разпиляваше по улиците сухи листа, клончета, парчета хартия и други неясни по произход или предназначение предмети. Прахът се носеше от изток, където Санта Аните, наречени така на планините, откъдето идваха, минаваха през каньоните и сухите, обрасли с храсталаци хълмове, по които предприемчивите строители от Ориндж още не бяха категоризирали парцелите и не бяха издигнали хиляди почти еднакви въплъщения на калифорнийската мечта от дърво и хоросан. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, устремен на неравномерни тласъци към океана на запад. Нощната мъгла бе изчезнала. Денят беше толкова ясен, че от хълмовете се виждаше остров Каталина на трийсет и осем километра от тихоокеанския бряг.
Джули пусна компактдиск на Арти Шоу. Леещата се мелодия и игривите ритми изпълниха колата. Меките саксофони на Лес Робинсън, Ханк Фриймън, Тони Пастър и Рони Пери представляваха странен контраст на хаоса и дисонанса на ветровете от Санта Ана.
От Ориндж Боби тръгна на юг и после на запад към крайбрежните градове — Нюпорт, Корона Дел Мар, Лагуна, Дана Пойнт. При всяка възможност караше по малкото останали асфалтирани странични пътища на опасания с магистрали окръг. Минаха дори покрай няколко портокалови горички, каквито някога бяха покривали всичко наоколо, а после изчезнали пред неумолимото нашествие на градовете и търговските центрове.
Джули се разприказва, докато стрелката пълзеше нагоре по скоростомера, но Боби знаеше, че приповдигнатото й настроение е неискрено. Всеки път, когато тръгваха на посещение при брат й Томас, тя се стараеше да изглежда в добро настроение. Макар да обичаше Томас, срещите с него й късаха сърцето, затова предварително трябваше да се настрои и да се преструва на весела.