Понякога Канди имаше чувството, че близначките принадлежат към съвсем различен от него вид, тъй като рядко разбираше постъпките и държанието им. А и когато гледаха към него — Върбина, потънала във вечно мълчание — техните лица и очи не разкриваха нищо от мислите и чувствата им. Двете бяха толкова неразгадаеми, колкото и котките.
Канди съвсем смътно схващаше връзката на близначките с грациозните животни. Тя бе техният дар от благословената им майка, точно както и неговите многобройни дарби бяха неговото щедро майчино наследство, така че той не се питаше дали е в реда на нещата.
И все пак му се искаше да удари Вайълет, понеже не му беше оставила от тялото. Знаела е, че Франк го е пипал, че то би могло да му бъде от полза, но нито го беше запазила, докато той стане, нито беше дошла да го събуди по-рано. Искаше да я смаже, но беше негова сестра, а той не би могъл да нарани сестрите си, трябваше да се грижи за тях, да ги защитава. Майка му гледаше от небето.
— А останките от трупа? — попита той.
Вайълет посочи към кухненската врата.
Той запали външната лампа и излезе на задната веранда. Парчета кости бяха разпилени по небоядисаните дъски като зарове със странна форма. Само две от страните на терасата бяха открити. Около другите две къщата завиваше под ъгъл и в нишата, където стените й се срещаха, Канди намери парче от опашката на Саманта и късчета кожа, запратени там от нощния вятър. Полураздробеният череп беше на най-горното стъпало. Той го грабна и слезе на неокосената ливада.
Вятърът, който следобеда бе започнал да стихва, изведнъж напълно спря. Студеният въздух би пренесъл надалеч и най-нищожния звук, но нощта беше безмълвна.
Обикновено Канди можеше да докосне някакъв предмет и да види последния човек, който го бе държал преди него. Понякога успяваше да разбере дори къде бяха отишли някои от тези хора, след като бяха пуснали предмета, и когато тръгнеше да ги търси, те винаги се намираха там, където го бе отвело ясновидството му. Франк беше убил котката и Канди се надяваше, че при съприкосновението с останките й в него ще припламне прозрение, което ще го насочи отново по следите на брат му.
Месото от главата на Саманта бе оглозгано до шушка. Не по-зле бе изпразнено и съдържанието й. Добре изсушена от вятъра, тя би могла да мине за част от някоя вкаменелост от предходна ера. Съзнанието на Канди се изпълни не с представи за Франк, а с образите на другите котки, Върбина и Вайълет, и накрая той с отвращение захвърли черепа.
Чувството за безсилие изостри гнева му. Усети нуждата да расте в него. Не смееше да я остави да разцъфне, но да й устоява бе безкрайно по-трудно, отколкото да устоява на обаянието на жените и другите грехове. Мразеше Франк. Мразеше го толкова много, толкова дълбоко, беше го мразил така постоянно цели седем години, та не можеше да понесе мисълта, че бе проспал една възможност да го унищожи.
Нужда…
Той падна на колене насред буренясалата ливада. Сви юмруци и прегърби рамене и стисна зъби и се опита да се превърне в скала, в неподвижна маса, която не би помръднала и на сантиметър и при най-неотложната нужда; на милиметър и при най-страшната необходимост, и при най-ужасния глад, и при най-страстния копнеж. Молеше се на майка си да му даде сила. Вятърът отново започна да се надига и решил, че това е някакъв дяволски вихър, който иска да го тласне към изкушение, той се просна по очи върху земята, заби нокти в меката пръст и заповтаря святото име на майка си — Розеле. Яростно продължи да шепне името й в тревата и пръстта отново и отново, изгубил надежда да потисне нарастването на вътрешната необходимост. После заплака. После се изправи. И тръгна на лов.
21
Франк влезе в някакво кино и остана до края на прожекцията, но не можа да съсредоточи вниманието си върху филма. Вечеря в „Елторито“, въпреки че не усети истинския вкус на храната. Просто тикаше в устата си пълнените с месо царевични питки и полятия с лютив сос ориз, сякаш тъпчеше пещ с въглища. Няколко часа покара безцелно насам-натам из околностите на Ориндж. Движеше се само защото в момента се чувстваше в по-голяма безопасност, когато не стоеше на едно място. Накрая се върна в мотела.
Продължаваше да се опитва да пробие черната стена в съзнанието си, скрила целия му живот. Усърдно търсеше най-малката пукнатина, през която би могъл да зърне някакъв спомен. Беше сигурен, че намери ли една-единствена пролука, цялата фасада на амнезията му мигновено ще се срути. Но преградата беше гладка и плътна.