„Ще се случи нещо лошо, Джули, нещо наистина лошо идва…“
… но го бе уловил Боби. Може би понеже и двамата обичаха Джули. Не знаеше. Не можеше да си го обясни. Но със сигурност се бе случило. Боби го беше уловил.
Сега Томас стоеше по пижама до прозореца, гледаше страшната нощ и усещаше Лошото нещо там навън, усещаше го като вълничка в кръвта си, като изтръпналост в костите си. Лошото нещо беше далече, не някъде близо до Джули, но идваше.
Днес Томас искаше да каже на Джули за приближаването на Лошото нещо по време на посещението й, но не можа да измисли по какъв начин да го направи, понеже се страхуваше, че ще изглежда тъп. Джули и Боби знаеха, че е идиот, вярно, но той мразеше да изглежда тъп пред тях, мразеше да им напомня колко е тъп. Всеки път, когато понечваше да й разкаже за Лошото нещо, просто забравяше как да използва думите. Имаше ги в главата си, бяха си там, стояха си подредени, готови да бъдат казани, пък после изведнъж се разбъркваха и той не можеше да ги накара да се подредят правилно отново. Затова и не можа да ги изговори, та те бяха просто думи без каквото и да било значение и той щеше да изглежда наистина, ама наистина идиот.
Освен това не знаеше какво е Лошото нещо. Мислеше си, че може би е човек, един наистина ужасен човек там навън, готвещ се да направи нещо на Джули, но не го усещаше точно като човек. Отчасти човек, но и нещо друго. Нещо, което караше Томас да усеща студ не само отвън, но също и отвътре, както когато едновременно стоиш на студен зимен вятър и ядеш сладолед.
Той потрепери.
Не искаше да получава тези грозни усещания за това, което беше там навън, но пък и не можеше просто да се върне в леглото и да прекъсне връзката, понеже колкото повече усетеше за далечното Лошо нещо, толкова по-добре можеше да предупреди Джули и Боби, когато то се приближи.
Зад него Дерек промърмори в съня си.
Домът беше наистина тих. Всички идиоти спяха. Дълбоко. С изключение на Томас. Понякога му харесваше да е буден, когато другите не бяха. Понякога това го караше да се чувства по-умен от всички тях взети заедно, да вижда неща, които те не можеха да видят, и да разбира неща, които те не можеха да разберат, понеже спяха, а той — не.
Втренчи се в нощта и в нищото.
Опря чело в стъклото.
В името на Джули протегна ръка към нищото. Надалече.
Отвори себе си. За усещания. За вълнички и изтръпвания.
Нещо голямо, грозно-противно, го удари. Като вълна. Излезе от нощта и го удари и той залитна назад и падна до леглото и след това вече изобщо не можеше да усети Лошото нещо, то беше изчезнало, но усетеното от него беше толкова голямо и толкова противно, че сърцето му се раздумка и дъхът му спря, и точно тогава телевизионира на Боби:
„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“
23
Сънят беше изпълнен с музиката на „Лунна серенада“ на Глен Милър, въпреки че както всичко в сънищата, песента беше донякъде по-различна от истинската. Боби се намираше в къща, позната, и същевременно напълно чужда, но някак си разбра, че това е вилата на брега на океана, заради която с Джули щяха да се пенсионират млади. Той се носеше през всекидневната над тъмен персийски килим, покрай наглед удобни тапицирани столове, огромно старо канапе със заоблени облегалки и дебели възглавници, шкаф „Рулман“ с бронзови вратички, лампа в стил „Арт Деко“ и препълнени с книги полици. Музиката идваше отвън, така че той излезе при нея. Радваше се на лесните промени в съня, позволяващи му да премине през вратата, без да я отвори, да пресече широката веранда и да слезе по дървените стъпала, без дори да повдигне крак. Океанът бучеше, фосфоресциращата пяна на разбиващите се вълни проблясваше в нощта. Под една палма в пясъка, сред черупки от миди, стоеше „Урлицър“, модел 950, пръскаше златни и червени светлини, газели скачаха неспирно, фигурки на Пан надуваха свирки, механизмът, сменящ плочите, блестеше като истинско сребро, голяма черна плоча се въртеше върху диска. На Боби му се струваше, че „Лунна серенада“ ще продължава завинаги, което щеше да е хубаво за него, понеже той никога не е бил по-улегнал, по-спокоен, пък и чувстваше, че Джули също е излязла от къщата, че го чака на влажния пясък близо до водата и че иска да танцува с него, и затова се обърна, и тя беше там, екзотично осветена от грамофона и той пристъпи към нея…
„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“