Подвижен и безшумен въпреки размерите си, Канди вървеше през каньона в източна посока, докато стигна до пресечката с друга падина, прекалено тясна, за да заслужи името каньон. Там свърна на север. Склонът продължаваше, макар и по-полегат. От двете му страни се издигаха стени. На места проходът силно се стесняваше до няколко стъпки. Там се трупаха купчини донесени от вятъра бодливи треви, които драскаха Канди.
Нощта бе безлунна и в дъното на каньона цареше пълен мрак, но Канди почти не се спъваше и изобщо не се колебаеше. Сред дарбите му не се включваше свръхчовешко зрение: липсата на светлина го ослепяваше както всички останали. Но и в най-тъмната нощ знаеше кога на пътя му се изпречват препятствия, усещаше извивките на земната повърхност толкова добре, че успяваше да напредва много уверено. Не му беше ясно как действа шестото чувство и не се замисляше. Просто живо осъзнаваше връзката си с окръжаващия свят, винаги знаеше къде се намира и вървеше напред, както най-добрите въжеиграчи, които дори с превръзка на очите уверено вървят по опънатото въже над извърнатите нагоре лица на публиката в цирка.
Още една дарба, получена от майка му.
Всичките й деца бяха надарени. Но талантите на Канди далеч надхвърляха способностите на Вайълет, Върбина и Франк.
Тесният проход го изведе в друг каньон. Канди пак тръгна на изток по каменисто пресъхнало корито. Ускори крачка, подтикнат от нуждата. Макар пръснати по-нарядко, по ръба на каньона бяха накацали къщи. Осветените им прозорци бяха прекалено далеч, за да му помогнат да вижда къде върви, но от време на време той вдигаше изпълнен с копнеж поглед, защото именно зад тях се намираше кръвта, от която се нуждаеше.
Бог бе надарил Канди с вкус към кръвта, беше го създал хищник и затова Бог отговаряше за всички негови постъпки. Майка му бе обяснила всичко много отдавна. Бог искаше от него да проявява избирателност при убиването, но когато Канди не беше в състояние да се обуздае, виновен в крайна сметка беше Бог, защото го бе създал кръвожаден, а не го бе надарил със сила да се контролира.
Подобно на всички други хищници Канди имаше за задача да прочиства стадото от болни и немощни. За него плячка бяха морално пропадналите членове на човешкото стадо: крадци, лъжци, измамници, прелюбодейци. За съжаление невинаги при среща разпознаваше грешниците. Щеше да му е много по-лесно да изпълнява мисията си, ако майка му беше жива, защото тя безпогрешно откриваше заблудените души.
Тази вечер щеше да се постарае с всички сили да се ограничи само до дивите животни. Да убива хора и то съвсем близо до дома беше опасно — можеше да привлече вниманието на полицията. Можеше да поеме риска да убива местни хора само ако бяха кръстосали пътищата си с неговото семейство и просто не можеше да се допусне да продължат да живеят.
Ако не успееше да насити жаждата си с животни, щеше да отиде някъде по-далеч, за да убива хора. Майка му горе на небето щеше да се ядоса и да се разочарова от липсата на самоконтрол, но Бог нямаше да го укори. В края на краищата беше такъв, какъвто Бог го бе създал.
Когато светлините на последната къща останаха зад него, Канди спря в една горичка. Силният вятър през деня беше преминал по високите хълмове и каньоните към морето. Сега въздухът беше съвършено неподвижен. Продълговатите, заострени листа на малелуките не помръдваха.
Очите му бяха привикнали към мрака. На бледата звездна светлина дърветата изглеждаха сребристи. Плъзналите надолу ластари допълваха илюзията, че е заобиколен от безмълвен водопад като в стъклените топки с изкуствени снежинки. Успяваше дори да различи нарязаната кора на стъблата и клоните — непрекъснатото лющене на кората придаваше необикновена красота на този дървесен вид.
Канди не виждаше никаква плячка.
Не чуваше никакво забързано движение на диви животни в храсталаците.
Въпреки всичко знаеше, че наоколо живеят многобройни същества, скрили се в дупки, в тайни гнезда, сред купчини листа или отвори в скалите. Самата мисъл за храна го подлуди.
Протегна ръце с обърнати напред длани и разперени пръсти. За не повече от секунда проблесна синя светлина с оттенъка на блед сапфир, не по-ярка от блясъка на тънък лунен сърп. Листата потрепнаха, оскъдната трева се разлюля и после дъното на каньона пак потъна в мрак.