От ръцете му отново излезе синя светлина като от пулсиращ фар. Този път беше двойно по-ярка, по-наситено синя и продължи около две секунди. Листата прошумоляха, увисналите ластари се люшнаха, тревата полегна на около трийсет-четирийсет стъпки пред него.
Странните трептения обезпокоиха някакво същество, което забърза покрай Канди. С особеното си чувство към заобикалящата среда, което не зависеше от зрението, слуха или обонянието, той протегна ръка и сграбчи невидимото същество. Рефлексите му бяха също толкова необичайни, колкото всичките му други способности. Канди улови плячката. Полска мишка. За миг тя се вцепени от ужас, после се загърчи, но той не я пусна.
Способностите му не влияеха върху живите същества. Не можеше да обездвижи плячката си чрез излъчващата се от дланите му телекинетична енергия. Не можеше да привлича или вика при себе си живи същества, можеше само да ги подплаши, за да напуснат убежищата си. Можеше да разтърси дърветата или да запрати гейзери от пръст и камъни във въздуха, но колкото и да се напрягаше, не беше в състояние да помръдне и косъм от мишката само със силата на съзнанието. Не знаеше защо е това ограничение. Вайълет и Върбина, чиито способности не бяха и наполовина впечатляващи в сравнение с неговите, явно имаха власт само над живи същества, по-дребни животни като котките. Разбира се, Канди можеше да подчини на волята си растенията и понякога насекомите, но в никакъв случай разумни същества, пък било то дори прости полски мишки.
Коленичил под сребристите дървета, той бе потънал в толкова мрачни размисли, че не видя нищо друго от мишката, освен блесналите очички. Приближи юмрука си до устата.
Животинчето издаде тънък, ужасен писък, по-скоро стон, отколкото вик.
Канди отхапа главата, изплю я и впи устни в разкъсания врат. Кръвта беше сладка, но съвсем оскъдна.
Хвърли мъртвия гризач настрани и пак вдигна ръце с разперени пръсти и обърнати напред длани. Този път сиянието беше силно, електрическо, сапфиреносиньо. Не продължи повече от предишните два пъти, но ефектът беше изненадващо по-силен. По наклоненото дъно на каньона преминаха няколко вълни от трептения през частици от секундата. Високите дървета се разлюляха.
Ластарите прорязаха въздуха, листата се заблъскаха шумно, сякаш жужаха пчели. Разхвърчаха се камъчета, по-големите камъни се удариха един в друг. Тревите се изправиха, както от страх щръкват космите в основата на врата. Някои от тях се откъснаха и се понесоха в нощта заедно с купчини мъртви листа, въпреки че вятър изобщо не духаше — цялото раздвижване се дължеше на сапфирената светлина и на мощните вибрации.
Дивите животни побягнаха от скривалищата си. Някои се насочиха право към него по дъното на каньона. Канди отдавна бе разбрал, че не могат да разберат по миризмата, че е човешко същество. Можеха да бягат както към него, така и от него. Или миризмата му беше неуловима… или у него подушваха нещо диво, нещо, което го доближаваше повече до дивите животни, отколкото до хората, и в паниката не разбираха, че е хищник.
В най-добрия случай ги виждаше като безформени тъмни сенки, втурнали се покрай него като отражения от въртяща се лампа. Но Канди ги усещаше и с паранормалните си способности. Преминаваха койоти, паникьосана мечка се блъсна в крака му. Канди не протегна ръка към тях, защото не му се искаше да го издерат или изпохапят. Най-малко двайсетина мишки пробягаха наблизо, но му се искаше нещо по-жизнено, пълно с кръв.
Посегна към същество, което помисли за катеричка, не улучи, но миг по-късно сграбчи един заек за задните крака. Животното изпищя. Размаха предните си крака, но Канди хвана и тях. Заекът се парализира не само от хватката, но и от смъртен ужас.
Канди го вдигна към лицето си.
Козината имаше дъх на прах и мускус.
Червените очи блестяха от ужас.
Чуваше се лудешкото биене на сърцето.
Канди го захапа за гърлото. Козината, кожата и мускулите пречеха на зъбите да се забият по-дълбоко, но въпреки това кръвта потече.
Заекът потръпна не защото се опитваше да избяга, а по-скоро в знак на примирение със съдбата. Спазмите бяха бавни, някак чувствени, сякаш животното приветстваше смъртта. С течение на годините Канди неизменно бе наблюдавал същото при безброй дребни същества, особено при зайците. Реакцията им го вълнуваше, защото му вдъхваше усещане за власт и сила, изравняваше го с лисицата и вълка.
Спазмите секнаха и заекът се отпусна в ръцете му. Беше все още жив, но признаваше неотвратимото приближаване на смъртта и бе изпаднал в състояние, подобно на транс, в което очевидно не изпитваше болка. Сигурно Бог даряваше тъкмо с такава милост дребната плячка.