Канди пак захапа гърлото, този път по-силно. После още веднъж и още по-силно. Жизнените сокове на заека шурнаха и изпълниха жадната му уста.
Някъде далеч в друг каньон зави койот. Отвърнаха му други от глутницата. Изви се хор от странни гласове, затихна и пак се извиси, сякаш койотите разбираха, че не само те са излезли на лов през нощта, и подушваха убийството.
Когато се насити, Канди захвърли изсмукания труп.
Жаждата му не беше утолена. Налагаше се да потърси кръвта на още зайци или катерички, за да се засити.
Изправи се на крака и продължи по-нататък в каньона, където дивите животни не бяха усетили синята светлина и кротко чакаха в дупките и скривалищата своята участ. Нощта беше тъмна и благодатна.
25
Може би беше нервна, просто защото бе понеделник. Може би настроението й се дължеше на смръщеното, обещаващо дъжд небе. А може би бе напрегната и раздразнителна, понеже от бурните събития в „Декодин“ бяха минали само четири дни и те все още бяха твърде свежи в паметта й. Но по една или друга причина, Джули не искаше да поема случая „Франк Полард“ или който и да било нов случай. Имаха си няколко постоянни договора за охрана с фирми, които обслужваха от години, и тя искаше да се придържа към тази спокойна, позната дейност. Повечето от нещата, които вършеха, бяха почти толкова рисковани, колкото и да отидеш до супермаркета за литър мляко, но в работата им неизменно се криеше опасност, а степента й при всеки нов случай беше неизвестна. И ако при тях тази сутрин бе дошла хилава старица с молба да й помогнат да намери изгубена котка, Джули вероятно щеше да я разгледа като заплаха, сравнима с някой въоръжен със секира психопат. Беше нервна. В края на краищата, ако късметът ги бе изоставил миналата седмица, сега Боби щеше да е мъртъв вече четвърти ден.
Наведена над масивното си бюро, скръстила ръце върху зелената попивателна, Джули седеше на стола си и разучаваше Полард. Той избягваше погледа й и това събуждаше подозрението й въпреки невинния му — даже трогателен — вид.
Мъжът изглеждаше така, сякаш най-много би му отивало името на някой комик от Вегас — Шеки, Бъди, нещо такова. Около тридесетгодишен, беше висок метър и шестдесет и тежеше към осемдесет килограма, които за неговата височина бяха с петнадесет над нормата. Обаче най-подходящо за кариера в комедийния театър беше лицето му. С изключение на няколкото странни, вече почти зараснали драскотини, то представляваше наистина приятна гледка: открито, мило, с трапчинки. Бузите му непрекъснато бяха зачервени, сякаш по-голяма част от живота си бе прекарал под арктически вятър. Носът му — също червеникав, очевидно не от твърде голяма привързаност към пиене, а от нееднократно счупване, беше достатъчно безформен, за да разсмива, но не и толкова смазан, че да му придава вид на гангстер.
Отпуснал рамене, той седеше в едно от кожените кресла пред бюрото на Джули. Гласът му беше тих и приятен, почти музикален.
— Имам нужда от помощ. Не знам къде другаде да я търся.
Въпреки комичния вид, държанието му беше мрачно. И макар че беше мелодичен, от гласа му лъхаха отчаяние и умора. Той периодично изтриваше лицето си с длан, сякаш маха паяжини, и всеки път озадачено се взираше в празната си ръка.
Ръцете му също бяха белязани с хванали коричка драскотини, две-три от които бяха леко подути и възпалени.
— Честно казано — рече той, — търсенето на помощ от частни детективи изглежда нелепо, сякаш не се случва в реалния живот, а в някое телевизионно шоу.
— Имам киселини, значи е в реалния живот — въздъхна Боби. Той стоеше до един от големите прозорци на шестия етаж, гледащи към обвития с мъгла океан и разположените наблизо сгради на „Фешън Айланд“, търговския център на Нюпорт Бийч, намиращ се в съседство с небостъргача с кантори, в който „Дакота & Дакота“ ползваха под наем седемстаен апартамент. Боби обърна гръб на гледката, облегна се на перваза и измъкна ролка бонбони от джоба на якето си. — Детективите по телевизията никога не страдат от киселини, пърхот или псориазис.
— Господин Полард — обади се Джули, — сигурно господин Карагьозис ви е обяснил, че всъщност, ние не сме точно частни детективи.
— Да.
— Ние сме консултанти по охраната. Работим предимно с корпорации и частни фирми. Имаме единадесет служители със завидни умения и многогодишен опит в областта на охраната, което е доста по-различно от измишльотините по телевизията за самостоятелно действащо частно ченге. Не следим съпруги, за да разберем дали изневеряват, и не се занимаваме с разводи или с някое от другите неща, заради които хората обикновено се обръщат към частните детективи.