— Господин Карагьозис ми обясни това — каза Полард, като гледаше към ръцете си, чиито свити юмруци лежаха върху бедрата му.
Клинт Карагьозис се обади от дивана вляво от бюрото:
— Франк ми разказа историята си и аз наистина смятам, че трябва да чуете защо има нужда от нас.
Джули забеляза, че той използва първото име на евентуалния клиент, което не бе правил никога дотогава през шестте си години в „Дакота & Дакота“. Клинт беше нисък и набит. Изглеждаше така, сякаш първоначално е представлявал паметник от парчета гранит и късове мрамор, кремък и руда, желязо и плочник, превърнат от незнаен алхимик в жива плът. Широкото му лице, макар и красиво, изглеждаше като издялано от камък. И ако човек започнеше да търси някакъв признак на слабост в изражението му, то той би могъл да каже само, че някои от чертите му не изглеждат силни колкото останалите. Характерът му също беше стабилен като скала — улегнал, надежден, спокоен. Малко хора впечатляваха Клинт, още по-малко пробиваха сдържаността му и изтръгваха нещо повече от учтив, делови отговор от него. Това, че бе използвал първото име на клиента, изглежда беше деликатен израз на съчувствие към Полард и вот на доверие към верността на историята, която той трябваше да разкаже.
— За мен преценката на Клинт, че това е нещо за нас, е достатъчна — заяви Боби. — Какъв е проблемът ти, Франк?
Джули не се впечатли, че Боби незабавно и съвсем непосредствено се обръща към клиента на малко име. Съпругът й харесваше всички, изпречили се на пътя му, поне докато самите те категорично не докажеха, че са недостойни да бъдат харесвани. Всъщност човек трябваше многократно да му нанася удари в гръб, почти хилейки се от злоба, преди той най-накрая със съжаление да приеме възможността, че може би не е трябвало да го харесва. Понякога Джули си мислеше, че се е омъжила за голямо кученце, преструващо се на човек.
Преди Полард да успее да проговори, тя каза:
— Първо да уточним най-важното. Ако решим да се заемем с вашия случай, подчертавам „ако“, няма да ви излезе евтино.
— Това не е проблем — заяви Полард и вдигна от пода до краката си една от двете кожени чанти, които бе донесъл със себе си. Намести я в скута си и разкопча ципа й. После извади няколко пачки банкноти по двадесет и по сто долара и ги остави върху бюрото.
Докато Джули проверяваше парите, Боби се отблъсна от перваза и се приближи до Полард. Погледна в чантата и каза:
— Натъпкана е догоре, а?
— Сто и четиридесет хиляди долара — отвърна Полард.
При бърза проверка парите на бюрото не излязоха фалшиви. Джули ги отмести встрани и попита:
— Господин Полард, имате ли навик да носите толкова много пари?
— Не знам.
— Не знаете???
— Не знам — отчаяно повтори той.
— Наистина не знае — намеси се Клинт. — Изслушайте го.
С изведнъж притихнал, но все пак изпълнен с чувства глас Полард заяви:
— Трябва да ми помогнете да разбера къде ходя нощем. Какво, за Бога, правя тогава, когато би трябвало да спя?
— Хей, това звучи интересно — възкликна Боби и седна върху бюрото на Джули.
Момчешкият му ентусиазъм я караше да се чувства нервна. Боби можеше да ги обвърже с Полард, преди да са научили достатъчно, за да бъдат сигурни дали е разумно да поемат случая. Освен това се дразнеше, че седи върху бюрото й. Поведението му просто не изглеждаше делово. Джули усещаше, че в перспективните клиенти това създава впечатление за аматьорство.
— Да включа ли касетофона? — попита Клинт.
— Разбира се — отвърна Боби.
Клинт натисна копчето на малкия, захранващ се с батерии касетофон, постави го на ниската масичка пред дивана и го обърна с вградения микрофон към Полард, Джули и Боби.
Топчестият, кръглолик мъж вдигна поглед към тях. Тъмните сенки под очите, зачервеността на самите очи и бледността на устните му опровергаваха всякаква представа за добро здраве, която биха могли да внушат румените му бузи. Колеблива усмивка трепна на устните му. Той срещна очите на Джули за не повече от секунда и отново погледна към ръцете си. Изглеждаше изплашен, нещастен. Въпреки волята си, тя усети пристъп на съчувствие към него.
Когато Полард заговори, Джули въздъхна и се облегна назад. Две минути по-късно отново се приведе, като внимателно слушаше тихия му глас. Не искаше да бъде запленена, но беше. Дори флегматичният Клинт Карагьозис, слушащ историята за втори път, бе завладян от нея.
Ако Полард не беше лъжец или побъркан лунатик — а най-вероятно беше и двете — то очевидно бе попаднал в капана на почти свръхестествени събития. Джули не вярваше в свръхестественото. Опита се да остане настроена скептично, но държанието и явната убедителност на Полард й повлияха, въпреки волята й.