Боби започна шумно да охка и да ахка и учудено да тупа по бюрото при всяка нова странност в разказа. Когато клиентът… Не, не клиентът. Полард. Той все още не беше техен клиент. Полард. Когато Полард им разказа как се е събудил в една мотелска стая в четвъртък следобед с потънали в кръв ръце, Боби изтърси:
— Ще се заемем със случая.
— Боби, чакай! — възрази Джули. — Още не сме чули всичко, което е дошъл да ни разкаже господин Полард. Не бива…
— Дааа — въздъхна Боби. — Франк, какво, по дяволите, се случи след това?
— Имах предвид, че няма как да разберем дали можем, или не можем да му помогнем, преди да чуем цялата история — каза Джули.
— О, разбира се, че можем…
— Боби, искам да те видя за миг насаме? — твърдо го прекъсна тя. Стана, прекоси кантората, отвори вратата към банята и запали лампата.
— Франк, ей сега се връщаме — каза Боби, последва съпругата си в банята и затвори вратата.
Тя включи вентилатора на отдушника, за да заглушава гласовете им, и прошепна:
— Какво не е наред с теб?
— Ами… плоски ходила, изобщо нямам сводове… пък и онази грозна бенка насред гърба.
— Невъзможен си!
— Плоски стъпала и бенка са твърде големи недостатъци за теб, значи. Сурова жена си ти!
Помещението беше малко. Те стояха между мивката и тоалетната, почти опрели носове. Той я целуна по челото.
— За Бога, Боби, та ти току-що каза на Полард, че ще поемем случая му. Може би няма да го направим.
— А защо не? Примамлив е.
— Поне затова, че самият Полард изглежда напълно побъркан.
— Не е.
— Но твърди, че непозната сила е разрушила онази кола и е пръснала уличните лампи. Говори за странна музика от флейта, за мистериозни сини светлини… Този човек твърде дълго е чел за срещи с извънземни.
— Точно там е работата. Истинският хахо вече да е намерил обяснение за случилото се. Щеше да твърди, че е срещнал Бога или марсианците. Този човек е объркан, търси отговор. Затуй ми се струва нормален.
— Освен това ние сме тук, за да работим, Боби. Да работим! Не да се забавляваме. И работим за пари. Не сме двойка проклети богаташи, практикуващи хобито си.
— Той има пари. Нали ги видя.
— Ами ако парите са мръсни?
— Франк не е крадец.
— Познаваш го отпреди по-малко от час и си сигурен, че не е крадец, така ли? Толкова си доверчив, Боби.
— Благодаря.
— Не беше комплимент. Как можеш да вършиш този вид работа и да бъдеш толкова доверчив?
Той се ухили.
— Ами доверих ти се и резултатът се оказа блестящ.
Тя не се остави да бъде залъгана.
— Полард твърди, че не знае откъде има парите, и само за да не спорим, нека кажем, че вярваме на тази част от историята. Нека кажем също, че си прав относно него и че не е крадец. В такъв случай може би е търговец на наркотици. Или нещо подобно. Съществуват хиляди начини парите да са мръсни, без да са откраднати. А открием ли, че са нечисти, не можем да ги задържим, когато ни плати. Ще трябва да ги предадем на полицията, но вече ще сме си загубили времето и силите. Освен това… се очертава голяма гадория.
— Това пък защо го казваш? — попита той.
— Защо го казвам ли? Та той току-що ти обясни как се е събудил в някаква мотелска стая с потънали в кръв ръце.
— По-тихо! Може да го засегнеш.
— Пази Боже!
— Спомни си, че не е имало труп. Трябва да е била собствената му кръв.
— Откъде да знаем, че не е имало труп? Понеже той го твърди, така ли? Та той може да е толкова смахнат, че да не забележи трупа, даже ако стъпи в димящите му черва или ако се спъне в отсечената му глава!
— Какво живо въображение!
— Боби, той казва, че може би се е изподраскал с нокти, но това е дяволски невероятно. Може би някоя нещастна жена, някое невинно момиче, а може би даже дете, някоя безпомощна ученичка, е била нападната от този човек, замъкната в колата му, изнасилена, бита и отново изнасилена, накарана да прави какви ли не унизителни неща, които едно перверзно съзнание може да измисли, а после закарана в пуст каньон, измъчвана с игли и ножове и Бог знае още какво, после е била пребита до смърт и захвърлена гола в някое сухо дере, където койотите и сега дъвчат плътта й, а мухите лазят навътре-навън през отворената й уста.
— Джули, забравяш нещо.
— Какво?
— Човекът с развинтено въображение съм аз.
Тя се разсмя. Не успя да се удържи. Искаше й се да го чукне силно по челото, та дано влезе нещо там, но вместо това се засмя и поклати глава.