Той я целуна по бузата и хвана дръжката.
Тя сложи ръката си върху неговата.
— Обещай ми, че няма да се ангажираме със случая, преди да чуем цялата история и да имаме време да я обмислим.
— Добре.
Върнаха се в кантората.
Небето навън приличаше на стоманен лист, обгорен на места до черно и с разпръснати тук-там инкрустации от корозия. Все още не валеше дъжд, но въздухът сякаш тръпнеше от очакване.
Единствената светлина в стаята идваше от две медни лампи, поставени на маси от двете страни на дивана, и от стоящ в един от ъглите лампион с копринен абажур. Флуоресцентното осветление не беше запалено, понеже Боби мразеше ярката светлина и смяташе, че кантората трябва да бъде осветена така, както човек осветява кабинета в дома си. Джули мислеше, че кантората трябва да изглежда и да прилича на кантора. Но за да угоди на Боби, тя обикновено оставяше флуоресцентното осветление незапалено. Сега, когато денят бе притъмнял поради приближаващата буря, й се искаше да включи осветлението на тавана и да пропъди сенките, започнали да се събират в ъглите, недокоснати от кехлибарената светлина на лампите.
Франк Полард продължаваше да седи в креслото и да разглежда сложените в рамки плакати на Доналд Дък, Мики Маус и чичо Скрудж, които украсяваха стените. Това беше още едно бреме, измъчващо Джули. Беше почитателка на рисуваните филмчета на „Уорнър Брадърс“, понеже те й се струваха по-пиперливи от творбите на Дисни, и имаше колекция с видеокасети от тях плюс няколко плаката на Дафи Дък, но си ги държеше у дома. Боби беше донесъл плакатите с героите на Дисни в кантората, понеже (твърдеше той) го отпускали, карали го да се чувства добре и му помагали да мисли. Никой от техните клиенти не се беше усъмнил в професионалните им способности заради необикновената украса по стените, но тя все още се безпокоеше какво ли биха могли да си помислят.
Джули се настани зад бюрото си, а Боби отново се настани отгоре. Намигна й и каза:
— Франк, май поизбързах с поемането на случая. Наистина не можем да вземем такова решение, преди да сме чули цялата ти история.
— Несъмнено — съгласи се човекът и бързо погледна към Боби, към Джули и отново надолу към изподрасканите си ръце, които стискаха отворената чанта. — Това е съвсем разбираемо.
— Разбира се, че е — съгласи се Джули.
Клинт отново включи касетофона.
Полард смени чантата в скута си с тази, която стоеше на пода, и каза:
— Трябва да ви дам нещо. — Откопча втората чанта и извади найлонов плик, съдържащ известно количество от черния пясък, който бе стискал в шепата си, когато се беше събудил след краткия си сън в четвъртък сутрин. После извади и окървавената риза, която бе носил, когато се беше надигнал от още по-кратката си дрямка по-късно същия ден. — Запазих ги, понеже… хм… изглеждаха ми като доказателства. Като следи. Може би ще ви помогнат да разберете какво става, какво правя.
Боби пое ризата и пясъка, разгледа ги и ги остави на бюрото до себе си.
Джули забеляза, че ризата е била силно напоена с кръв, а не просто изцапана. Сега изсъхналите кафеникави участъци от плата бяха корави.
— Значи, ти беше в мотела в четвъртък следобед — започна Боби.
Полард кимна и продължи:
— През тази нощ не се случи нищо повече. Отидох на кино, но не успях да се съсредоточа достатъчно. После покарах насам-натам. Бях изморен, наистина изморен, въпреки че бях подремнал, но изобщо не спах. Страхувах се да заспя. На следващата сутрин се пренесох в друг мотел.
— И кога спа отново? — попита Джули.
— На следващата вечер.
— В петък вечер, така ли?
— Да. Опитах се да стоя буден, като се наливах с кафе. Седях на бара в малкия ресторант на мотела и пих кафета, докато започнах да се завалям на стола. Стомахът ми така се разбърка, че трябваше да спра. Върнах се в стаята си. Щом усетех, че клюмвам, излизах да се разходя. Само че нямаше смисъл. Не можех вечно да стоя буден. Щях да се пръсна по шевовете. Трябваше да си почина. И така, легнах си малко след осем вечерта, заспах веднага и се събудих чак в пет и половина сутринта.
— В събота сутрин ли?
— Да.
— И всичко беше наред, така ли? — попита Боби.
— Поне нямаше кръв. Но пък имаше друго нещо.
Тримата чакаха.
Полард облиза устните си и кимна, сякаш за да потвърди пред самия себе си готовността си да продължи.
— Разбирате ли, бях си легнал по гащета… но когато се събудих, бях напълно облечен.
— Значи сте се разхождали, докато сте спали, и сте се облекли насън — каза Джули.
— Само че никога не бях виждал дрехите, с които бях облечен, когато се събудих.
Джули премигна.