— Гърците са прочути с общителността си. Те харесват всекиго.
— Да не би да ми сочиш Клинт като техен типичен представител? За същия Клинт ли говорим? С фамилия Карагьозис? За човека, който изглежда, сякаш е бил излят от бетон, и почти не се усмихва?
Светлината в банята беше твърде ярка. Отразяваше се от огледалото, от бялата мивка, белите стени и белите плочки. Джули усети, че от цялата тази ослепителна яркост и от добронамерената, но желязна решимост на Боби да помогне на Полард, започва да я боли глава.
— Полард наистина е трогателен — призна тя и затвори очи.
— Искаш ли да се върнем и да го изслушаме?
— Да, но, по дяволите, не му казвай, че ще му помогнем, преди да чуем всичко, моля те.
Върнаха се в кантората.
Небето вече не приличаше на изстинал, обгорен метал. Беше по-тъмно отпреди, сякаш разтопено и разпенено. И макар че над земята подухваше само лек бриз, високо горе очевидно бушуваха силни ветрове, тъй като гъсти и черни буреносни облаци бързаха откъм океана.
Като метални стружки, придърпани от магнити, по ъглите се бяха скупчили сенки. Джули понечи да запали флуоресцентното осветление. После забеляза Боби с очевидно задоволство да оглежда меко проблясващите, лъскави повърхности на медните лампи и начина, по който полираните дъбови масички отразяваха топлата, ненатрапчива светлина, и се отказа.
Отново седна зад бюрото си. Боби кацна отгоре и провеси крака.
Клинт включи касетофона и Джули каза:
— Франк… Господин Полард, преди да продължите разказа си, бих искала да отговорите на няколко важни за мен въпроса. Да разбирам ли, че въпреки кръвта и драскотините по ръцете ви, вярвате, че сте неспособен да нараните някого?
— Да. Освен може би при самоотбрана.
— И не мислите, че сте крадец?
— Не. Не мога… не се виждам като крадец, не.
— Тогава защо не се обърнахте за помощ към полицията?
Той не отвърна. Стисна отворената чанта в скута си и се втренчи в нея, сякаш Джули му говореше оттам.
— Ако наистина се чувствате невинен във всяко едно отношение, полицията е най-добре оборудвана да ви помогне да откриете кой сте и кой ви преследва — продължи тя. — Разбирате какво мисля, нали? Мисля, че не сте чак толкова сигурен в невинността си, колкото претендирате. Знаете как да подкарате кола без ключ и въпреки че всеки човек с що-годе прилични технически познания може да изпълни същия номер, това все пак навежда на мисълта за известен престъпен опит. Освен това парите, всичките тези пари. Не си спомняте да сте извършили някакви престъпления, но дълбоко в душата си сте убеден, че сте, и затова се страхувате да отидете в полицията.
— Донякъде е така — призна той.
— Надявам се, разбирате, че ако поемем случая ви и ако открием доказателства, че сте извършили престъпление, ще трябва да предадем информацията си на полицията.
— Разбира се. Но просто смятам, че ако бях отишъл при полицаите, те изобщо нямаше да търсят истината. Щяха да решат, че съм виновен за нещо, още преди да съм разказал историята си докрай.
— А ние, разбира се, не бихме направили подобно нещо — каза Боби, като извърна глава, за да погледне многозначително Джули.
— Вместо да ми помогнат, щяха да потърсят някое неразкрито престъпление, за да ми го припишат.
— Полицията не работи по този начин — увери го Джули.
— Разбира се, че работи — закачливо каза Боби, смъкна се от бюрото и закрачи напред-назад между плаката с чичо Скрудж и плаката с Мики Маус. — Не сме ли ги виждали да правят точно така хиляди пъти по телевизията? Не сме ли чели Хамет и Чандлър?
— Господин Полард — рече Джули, — някога бях сержант в полицията…
— Още едно доказателство за думите ми. Франк, ако беше отишъл при ченгетата, без съмнение вече щеше да си заведен в тефтерите, даден под съд, сметнат за виновен и осъден на хиляда години.
— Съществува и по-важна причина, заради която не мога да отида в полицията. Това би означавало да стана известен. Току-виж вестникарите научили за мен. Положително ще пожелаят да направят вълнуващ репортаж за бедния нещастник с амнезия и чанти с пари. И тогава той ще разбере къде да ме намери. Не мога да рискувам.
— Кой е този „той“, Франк? — попита Боби.
— Мъжът, който ме преследваше преди няколко нощи.
— Каза го така, сякаш си спомняш името му и имаш определен човек наум.
— Не. Не го знам кой е. Дори не съм съвсем сигурен какво представлява. Но съм дяволски убеден, че отново ще се впусне да ме преследва, ако научи къде съм. И затова се налага да кротувам и да се пазя от журналистите.