В случая на Туонг и Чин Фан обаче тази подозрителност не се простираше до частните детективи. Очевидно бяха гледали твърде много героични телевизионни детективи и вярваха, че всички те са защитници на онеправданите, рицари с трещящи 38-калиброви пистолети, вместо с копия. В ролите си на освободители на потиснатите, Боби и Джули бяха отведени с известна церемониалност до дивана, който беше най-новата и хубава част от мебелировката на гостната.
Родителите тържествено въведоха изключително симпатичните си деца, за да ги представят: тринадесетгодишния Роки, десетгодишния Силвестър, дванадесетгодишната Сиси и шестгодишната Мерил. Те очевидно бяха родени и израсли като американчета, само че бяха много по-учтиви и възпитани от повечето свои връстници. Когато запознаването завърши, децата се върнаха в кухнята, където подготвяха домашните си.
Въпреки учтивите им протести, на Боби и Джули бързо бе поднесено кафе с кондензирано мляко и дребни виетнамски сладкишчета. Семейство Фан също пи кафе.
Туонг и Чин седнаха в овехтелите кресла, видимо по-неудобни от дивана. Повечето от мебелите им бяха с опростена съвременна форма и неутрални цветове. В един от ъглите имаше малък будистки кът. Върху червения олтар бяха поставени пресни плодове. Няколко пръчици тамян стърчаха от гнездата на керамичен свещник, но само една от тях беше запалена и към тавана се виеше бледосинкава ивица благоуханен дим. Черните лакирани маси бяха единствените други мебели, напомнящи за Азия.
— Търсим човек, който може би някога е живял на този адрес — каза Джули, докато си избираше сладкишче от табличката, върху която ги бе поднесла госпожа Фан. — Името му е Джордж Фарис.
— Да. Той е живял тук — отвърна Туонг, а съпругата му кимна.
Боби се изненада. Беше сигурен, че името Фарис и адресът произволно са съчетани от някой фалшификатор на документи, че Франк никога не е живял тук. Франк бе не по-малко сигурен, че Полард, а не Фарис, е неговото истинско име.
— Купихте къщата от Джордж Фарис, така ли? — попита Джули.
— Не, беше починал — отвърна Туонг.
— Починал? — възкликна Боби.
— Да. Преди пет-шест години. От бързоразвиващ се рак.
В такъв случай Полард не беше Фарис и не бе живял тук. Документите за самоличност бяха пълен фалшификат.
— Купихме къща само преди няколко месеца от вдовица — продължи Туонг. Английският му беше добър, въпреки че от време на време пропускаше да членува съществителните. — Не, по-точно исках да кажа от наследника на вдовица.
— Значи госпожа Фарис също е починала, така ли? — попита Джули.
Туонг и жена му си размениха многозначителен поглед и той обясни:
— Много тъжно. Откъде се вземат такива хора?
— Кой човек имате предвид, господин Фан?
— Този, който е убил госпожа Фарис, брат й и двете й дъщери.
Стомахът на Боби се сви. Той инстинктивно харесваше Франк Полард и беше сигурен в невинността му, но изведнъж червеят на съмнението загриза лъскавата ябълка на убедеността му. Дали би могло да бъде само съвпадение обстоятелството, че Франк носеше документите за самоличност на човек, чието семейство е било избито, или самият Франк бе отговорен за това? Едва преглътна напълнения с крем сладкиш, въпреки че беше невероятно вкусен.
— Случило се е през юли миналата година — каза Чин.
— По време на горещата вълна, която може би си спомняте. — Тя духна кафето си, за да го охлади. Боби забеляза, че през по-голяма част от времето Чин говори съвършен английски, и заподозря, че случайните й неточности са съзнателни грешки, с цел да не изглежда, че се справя по-добре от съпруга си. Фина и изтънчена азиатска куртоазия. — Купихме къщата през октомври.
— Въобще не хванаха убиеца — добави Туонг Фан.
— А имат ли описанието му? — попита Джули.
— Не мисля.
Боби неохотно изви глава към Джули, която също изглеждаше потресена, но в погледа й не прочете укор и „казвах ли ти аз“. Тя попита:
— Как са били убити? Застреляни? Удушени?
— С нож, струва ми се. Елате. Ще ви покажа къде са били намерени телата.
Къщата имаше три спални и две бани, едната от които беше обновена. Плочките от стените и пода бяха сменени и бяха монтирани шкафове от качествен дъб.
Джули последва Туонг в банята, а Боби остана на прага с госпожа Фан. Потропването на дъжда отекваше през отдушника.
— Тялото на по-малката дъщеря е било тук, на пода. Тринадесетгодишна. Ужасно нещо. Много кръв. Циментът между плочките се беше оцветил. Всичко трябваше да се изкърти.
Туонг ги въведе в спалнята на дъщерите си. Двойно легло, нощни шкафчета и две малки бюра оставяха малко място за каквото и да било друго, но Сиси и Мерил бяха успели да натъпчат доста книги.