— Снощи според думите на Хал първия път Франк се е върнал около осемнайсет минути, след като изчезнал.
Клинт кимна.
— Значи има още дванайсет минути.
— След второто изчезване се губил часове.
— Слушай — каза Клинт, — ако не се появят след дванайсет минути, или след един час или три часа, това не значи, че на Боби му се е случило нещо ужасно. Всеки път е различно.
— Знам. Повече ме тревожи… проклетата желязна решетка на леглото.
Клинт не каза нищо.
Джули продължи с треперещ глас:
— Франк така и не я донесе. Какво се е случило с нея?
— Но ще донесе Боби — успокои я Клинт. — Няма да остави Боби там… където отива.
Джули съжали, че не може да е толкова сигурна.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
Лееше се пороен топъл дъжд, сякаш Боби и Франк се бяха материализирали под водопад. Дрехите мигом залепнаха за телата им. Нямаше никакво движение на въздуха, сякаш огромното тегло и яростта на дъжда бяха удавили вятъра както биха угасили пожар. Влажността беше непоносима. Бяха пропътували голямо разстояние около земното кълбо, защото здрачът бе останал зад тях — слънцето се издигаше високо някъде зад стоманената завеса от сиви облаци.
Този път бяха паднали настрани, с лице един към друг, като пияници, вкопчени в канадска борба и паднали от столчетата на пода на бара, без да пускат ръце. Но Боби и Франк не бяха в бар, а сред буйна тропическа гора — папрати, тъмнозелени растения с нарязани плътни листа, пълзящи сочни лози с дебели като дъвка листа и плодове с цвят на мандарини.
Боби се дръпна от Франк. Сега клиентът му го пусна без съпротива. С мъка се изправи и започна да си проправя път през лепкавите, гъбести, влажни растения.
Не знаеше накъде отива, пък и не го интересуваше. Единственото му желание беше да се отдалечи от Франк, от опасността, която клиентът му представляваше за неговия живот. Беше слисан от случилото се, замаян от преживяванията и искаше да премисли и да се нагласи за по-нататъшните действия.
След пет-шест стъпки излезе от тропическата гора на равно, тъмно пространство, чиято същност отначало му убягна. Дъждът не падаше на капки. Той оглушително трещеше като сребристосив порой, който рязко намаляваше видимостта. Освен това през очите на Боби бяха полепнали мокри кичури. Предполагаше, че за някой, разположил се удобно зад прозореца в суха стая, в гледката на бурята имаше особена красота, но за него тя беше само невероятно много дъжд, наводнение. Капките се удряха в земята и в растенията с нестроен грохот, който щеше да му спука тъпанчетата. Дъждът не само го изтощаваше, ами го вбесяваше — диво и ирационално — сякаш не дъжд го шибаше, а го засипваха едри, лигави храчки и сякаш ревът всъщност беше дружен рев на хиляди зяпачи, които го замеряха с какво ли не. Запрепъва се през особената кашава пръст — не разкаляна, а именно кашава, — търсеше на кого да си го изкара за дъжда, да му се разкрещи и може би дори да го удари. След шест-седем крачки забеляза огромни пенести вълни, които се разбиваха на брега и разбра, че стои на плаж с черен пясък. Изстина при мисълта за черния пясък.
— Франк! — изкрещя Боби, обърна се назад и видя, че Франк го следва на няколко стъпки след него, превит като старец, който не може да понесе тежестта на дъжда с изнемощелия и изкривен от влагата гръбнак. — Франк, по дяволите, къде сме?
Клиентът му спря, поизправи се, вдигна глава и глупаво запримига.
— Какво?
Боби повиши още повече глас, за да надвика бурята.
— Къде сме?
Франк посочи наляво, към загадъчна, изпочупена от дъжда постройка, подобна на древно светилище на отдавна забравена религия, може би на стотина стъпки надолу по черния плаж.
— Къщичката на спасителите!
Посочи на обратната страна, нагоре по плажа, към голяма дървена сграда, доста по-надалеч, но не толкова загадъчна, защото се виждаше по-добре заради големите размери.
— Ресторант. Един от най-известните на острова.
— Какъв остров?
— Големият остров.
— Какъв голям остров?
— Хавайският. Стоим на плажа Пуналу.
— Значи тук трябваше да ме доведе Клинт — каза Боби. Изсмя се, но смехът прозвуча странно и безумно, Боби се уплаши и млъкна.
— Къщата, която купих и изоставих е тук отзад — обясни Франк. Той посочи посоката, откъдето бяха дошли. — Гледа към игрището за голф. Обичах това място. Тук бях щастлив в продължение на осем месеца. После той ме намери. Боби, трябва да се махаме.