Вкопчен в ръката на клиента си, Боби извика:
— Франк, за Бога, да се махаме.
Канди беше достатъчно близо и се виждаха сините му очи — диви и злобни като на упоена гърмяща змия. Издаде нечленоразделен тържествуващ рев. После се хвърли към тях.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
Бледа утринна светлина се процеждаше от ясното небе към тесния проход между две изоставени, разпадащи се сгради, които бяха така покрити с мръсотията на времето, че вече бе невъзможно да се определи от какъв материал са построени стените. Боби и Франк стояха до колене в боклука, хвърлян през прозорците на двуетажните постройки и оставен да изгние и да се разпадне на воняща каша като в помийна яма. Необичайното им появяване бе сепнало колония хлебарки, които се разбягаха на всички страни и вдигнаха рояци тлъсти черни мухи от пиршеството им. Няколко големи плъха се изправиха, за да видят какво е пристигнало между тях, но бяха достатъчно смели и не се уплашиха.
Жилищата от двете страни имаха няколко напълно отворени навън прозорци. Част от тях бяха покрити с нещо като омаслена хартия, нито един нямаше стъкло. Макар да не се виждаха никакви хора, от стаите зад полуразрушените стени долитаха гласове: ту изблик на смях, ту гневна караница, припяване, подобно на мантра, от втория етаж на сградата вдясно. Беше на чужд език, непознат за Боби, но той предположи, че сигурно пеят индийци, може би от Бомбай или Калкута.
Поради непоносимата смрад, в сравнение с която вонята на кланиците приличаше на нов парфюм на Калвин Клайн, и поради досадните бръмчащи мухи с подчертан интерес към отворените усти и ноздрите, Боби направо не можеше да диша. Задави се, закри уста със свободната си ръка, но пак не можа да вдиша и разбра, че ще припадне и ще се просне по лице върху отвратителната, димяща помия.
Мрак.
Светулки.
Скорост.
На някакво спокойно и мълчаливо място следобедните слънчеви лъчи се процеждаха през клоните на мимози и шареха пръстта със златисти петна. Стояха на червено мостче над езеро „кой“ в японска градина, където скулптирани бонзаи и други грижливо гледани растения бяха пръснати сред внимателно подравнени чакълени пътеки.
— О, да — въздъхна Франк със смесица от почуда, удоволствие и облекчение. — И тук живях известно време.
Двамата бяха сами в градината. Боби осъзна, че Франк винаги се материализира в закътани места, където няма възможност да видят какво или как става. Дори обществени места като плажа бяха пусти, когато той се появяваше там. Очевидно освен невероятно трудната задача разпадане-пътуване-възстановяване, разумът му можеше също да проучи пътя пред него и да избере дискретно място на пристигане.
— Бях най-дълго пребивавалият им гост — поясни Франк. — Това е традиционна японска странноприемница, в покрайнините на Киото.
Боби забеляза, че и двамата са изсъхнали. Дрехите им бяха доста смачкани, имаха нужда от гладене, но когато Франк ги бе разложил на съставни части на Хаваите, явно не бе телепортирал водните молекули, напоили дрехите и косите.
— Бяха много любезни — продължи Франк. — Проявяваха уважение към личния ми живот, внимателни и гостоприемни хора. — Гласът му звучеше тъжно и смъртно уморен, сякаш му се искаше да спре пътуванията веднъж завинаги, та макар и с цената на смъртта от ръцете на брат му.
Боби с облекчение видя, че Франк не е донесъл и от помията в тясната уличка в Калкута или кой знае къде. Обувките и панталоните им бяха чисти.
После видя нещо на върха на дясната си обувка. Наведе се да го разгледа.
— Иска ми се да останем тук — каза Франк. — Завинаги.
Една хлебарка от мръсната уличка сега беше част от обувката на Боби. Сред най-големите предимства на частната практика беше свободата да не се носят вратовръзки и неудобни обувки, затова Боби беше обут, както обикновено, с маратонки. Хлебарката не беше просто залепнала върху светлата кожа, а беше вградена в нея. Гадинката не мърдаше, явно беше мъртва и все пак беше тук, ако не изцяло, то поне отчасти, като другите части бяха останали другаде.
— Но ние не бива да спираме — продължи Франк, без да обръща внимание на хлебарката. — Той се мъчи да ни проследи. Трябва да му се изплъзнем, ако…