Сърцето му се сви от болка, сякаш и него бяха пронизали с ножици. Болката обаче не беше предизвикана от нараняване, по-скоро от чувство, защото го болеше от загубата на Дерек. Страдаше много, защото Дерек му беше приятел, той го харесваше. Освен това беше уплашен, защото някак си съобрази, че Лошото нещо е отнело живота на приятеля му, че Лошото нещо е в дома. После се сети, че може да се получи точно като във филмите по телевизията — ченгетата идват, решават, че Томас е убил Дерек, обвиняват Томас и всички го намразват за стореното, но той не го е извършил, а през цялото време Лошото нещо е на свобода и продължава да убива, може би дори на Джули прави онова, което бе направило на Дерек.
Болката, страхът за себе си, страхът за Джули — му дойдоха прекалено много. Вкопчи се в таблата на леглото си, затвори очи и се помъчи да поеме дъх. Но не успя. Гърлото му беше свито. Накрая въздухът успя да влезе заедно с ужасна, противна миризма, за която след малко се досети, че е смрад от кръвта на Дерек. Задави се и едва не повърна.
Знаеше, че трябва Да Се Овладее. Сътрудниците не обичаха да Губиш Самообладание, затова Ти Даваха Нещо За Твое Добро. Досега не беше Губил Самообладание и не му се искаше да му се случи точно сега.
Помъчи се да не вдишва миризмата на кръв. Поемаше въздух на дълбоки, бавни глътки. Насила отвори очи, за да погледне трупа. Реши, че да го погледне повторно не е чак толкова страшно, колкото първия път — вече знаеше, че тялото е там и нямаше да се изненада толкова.
Въпреки всичко се изненада — трупът беше изчезнал.
Затвори очи, закри лицето си с ръка, пак погледна между разперените пръсти. Тялото още го нямаше.
Разтрепери се отново, защото първо си помисли, че става като в други филми по телевизията, където страшни трупове се разхождат като живи, разкапват се, по тях пропълзяват червеи, но те убиват хора безпричинно и дори понякога ги ядат. Не понасяше такива филми. Още по-малко му се искаше да се окаже в някой от тях.
Толкова се уплаши, че едва не телевизионира на Боби: „Мъртъвци, внимавай, внимавай, гладни мъртъвци, лоши, обикалят наоколо“, но се спря, защото забеляза, че по чаршафите и одеялата на Дерек няма кръв. Леглото изобщо не беше разхвърляно. Изглеждаше старателно оправено. Никой ходещ труп нямаше да успее да се измъкне от леглото, да смени одеялата и чаршафите и да се справи с всичко само за няколкото секунди, през които очите на Том бяха затворени. После чу шума от душа в банята и Дерек, който тихичко си припяваше, както винаги, когато се миеше. Само за миг в главата на Том проблесна образът на мъртвец, който взема душ и се опитва да се почисти, но заедно с мръсотията от него падат парчета изгнила плът, оголват костите и задръстват канала. Но след това осъзна, че приятелят му всъщност не е умрял. Томас не беше видял истински труп върху леглото. От филмите по телевизията знаеше какво бе преживял — видение. Видение за приятелчето. Нали му беше приятел.
Дерек не беше убит. Това, което Том за миг видя, беше смъртта му утре или по-нататък. Можеше да е нещо, което така или иначе щеше да се случи, все едно как Том ще се помъчи да го спре или пък нещо, което щеше да стане само ако го допуснеше, но поне още не се беше случило.
Пусна таблата на леглото и отиде до работната маса. Краката не го държаха. С облекчение се отпусна на стола. Отвори горното чекмедже на шкафа до масата. Видя ножицата вътре, където трябваше да бъде — заедно с цветните моливи, писалките, кламерите, лепенките и телбода, а също с недоядено десертно блокче „Хърши“ с разкъсана опаковка, което не биваше да е там, защото щеше да Събира Хлебарки. Том взе десерта и го напъха в джоба на халата си, за да го сложи в хладилника по-късно.
Известно време постоя, загледан в ножицата и заслушан в песните на Дерек под душа. Представяше си забитата в корема на Дерек ножица, която завинаги ще прогони от него музиката и останалите звуци и ще го прати на Лошото място. Накрая докосна обвитата с черна пластмаса дръжка. Не усети нищо лошо, затова прокара пръсти по острието, но там имаше нещо наистина зловещо, сякаш по острието се бе затаила останала от бурята светкавица, която го ужили при докосването. Прониза го съскаща, пукаща бяла светлина. Той отдръпна ръката си. Пръстите му пареха. Затвори чекмеджето, бързо се мушна в леглото и се зави през раменете също както индианците по телевизията се загръщаха в одеяла, когато седяха около огньовете.
Душът спря. Песните също. След малко Дерек излезе от банята, след него се изви облак пара с дъх на сапун. Беше се облякъл и сресал мократа коса назад, за да открие челото.