— Опита се да ме уплаши и го направи. Приемам го като предупреждение, като знак, че е добър играч и иска да знаем това за следващия път, когато се обади.
— Продължавай — насърчи я той.
— Стаята, колкото и малко да видях от нея, приличаше на офис. Много чисто, много подредено. Компютър, факс, принтер, папки. Като че ли прави някакво специално разследване.
— Трябва да е преровил тонове материали, за да разкрие манипулацията с лотарията. Джаксън не е глупак.
— Как ли го е направил, Чарли?
Той потърка брадичка и седна зад бюрото.
— Е, не сме абсолютно сигурни, че е разкрил играта. Просто видях списъка. Това е всичко.
— С имената на хората, спечелили на лотарията? Я не ми се подигравай. Всъщност откога Джаксън нагласява числата?
— Не знам — поклати глава Чарли. — Искам да кажа, бил съм с деветима от спечелилите, включително и с теб. Започнах през август. Ти беше „мис април“, последният ми номер.
— Той знае, Чарли — заяви убедено Лу Ан. — Трябва да приемем факта. Както и да го е направил, в крайна сметка успя.
— Добре. Значи ще иска пари, нали така?
— Не сме сигурни — въздъхна уморено тя. — Искам да кажа, защо ще си отваря офис тук и ще носи всички тия неща? Не му е било необходимо. Можеше просто да ми изпрати едно писмо със същата информация, подадено от неизвестно място, и да поиска парите да бъдат преведени в банковата му сметка.
Чарли се облегна назад. Лицето му издаваше пълно объркване. Не беше поглеждал въпроса от подобен ъгъл.
— Права си.
— Имам чувството, че този човек не е от най-бедните. Носеше хубави дрехи. Наел е две коли, а пък и наемът за къщата съвсем не е малък. Да не говорим за всичкото онова оборудване вътре. Едва ли рови в кофите за боклук, за да си осигури вечерята.
— Вярно, но ако не е вече милионер, след изнудването банковата му сметка чувствително ще нарасне.
— Но той не го е направил. Не е поискал нищо. Трябва да разбера защо. — Тя се замисли, после вдигна глава. — Какво каза Пембъртън, кога е била наета къщичката?
— Преди около месец.
— Ето, виждаш ли, става още по-невероятно той да иска да ни изнудва. Защо чака? Защо се появява пред мен и ме предупреждава открито, че е разбрал коя съм? Откъде знае, че няма просто да изчезна посред нощ? Ако го сторя, няма да получи нито цент.
— И какво ще правим сега? — въздъхна Чарли.
— Ще чакаме — дойде най-накрая отговорът. — Но ти подготви нещата така, че да можем да напуснем страната моментално. С частен самолет. И тъй като той вече познава Катрин Савидж, ще ми трябват нови документи. Можеш ли да ги набавиш?
— Трябва да потърся някои стари познати. Ще се справя. Нужни са ми няколко дни. Лу Ан се изправи.
— Ами Ригс? — запита Чарли. — Този човек няма да се откаже така лесно.
— Нищо не можем да предприемем. Той не ни вярва и аз не го обвинявам.
— Е, съмнявам се, че ще направи нещо, което в крайна сметка да ти причини зло.
— Откъде знаеш? — стрелна го с поглед тя.
— Лу Ан, не се иска да си ядрен физик, за да разбереш, че Ригс си пада по теб. — В гласа му прозвучаха неприязнени нотки. Но следващите му думи сякаш ги смекчиха. — Изглежда ми добро момче. При други обстоятелства, кои знае. Не бива да бъдеш сама през целия си живот, Лу Ан.
— Не съм сама. — Руменината обагри бузите й. — Имам Лиса, имам и теб. Не ми трябва никой друг. Не бих могла да се справя с него. — Тя сведе очи.
Как би могла да допусне някой друг в живота си? Невъзможно. Полуистини и откровени лъжи. Самата тя вече не беше реален човек. Беше една трийсетгодишна черупка. Точка. Всичко друго беше изчезнало. Джаксън го бе отнел. Джаксън и неговото предложение. Ако тогава не се беше обадила по телефона… Ако не беше изпаднала в паника… Нямаше да прекара десет години, превръщайки се в жената, която винаги бе искала да стане. Нямаше да живее в имение за милиони долари. Но колкото и нелепо да звучеше, щеше да живее по-истински, отколкото сега. Дали щеше да бъде в друга разнебитена каравана, или щеше да сервира на шофьорите в някое крайпътно заведение, беднячката Лу Ан Тайлър щеше да е по-щастлива от принцесата Катрин Савидж. Но ако не беше приела предложението му, Джаксън щеше да я убие. Нямаше измъкване. Тя се обърна към Чарли и разпери ръце.
— Такава ни е сделката, Чарли. За това. За всичко това. Ти, аз и Лиса.
— Тримата мускетари — опита да се усмихне Чарли.
— Да се надяваме, че приказката ще има щастлив край. — Лу Ан отвори вратата и отиде да потърси дъщеря си.
34
— Благодаря ви, че ме приехте веднага, мистър Пембъртън.
— Джон, наричайте ме Джон, мистър Конклин. — Пембъртън стисна ръката на госта си и двамата седнаха до малката заседателна маса в офиса на агенцията за недвижими имоти.