— Аз пък съм Хари — заяви другият мъж.
— По телефона споменахте, че искате да купите къща, но не уточнихте района, нито пък цената.
Пембъртън дискретно огледа Хари Конклин. Около шейсет години, скъпи дрехи, високо самочувствие, несъмнено обича хубавите неща в живота. Пембъртън светкавично пресметна възможната комисиона.
— Препоръчаха ви мои добри приятели. Разбрах, че сте се специализирали в предлагането на скъпи имоти — усмихна се Конклин.
— Точно така. Роден съм тук, израснал съм тук. Познавам всички и всеки имот, заслужаващ внимание. Та в какъв ценови диапазон ще се движим? В горния край?
— Нека да ви разкажа нещо повече за себе си — настани се по-удобно Конклин. — Изкарвам си парите на Уолстрийт, и то доста добри пари, повярвайте ми. Но това е работа за млади хора, а аз вече не съм млад. Спечелил съм достатъчно. Имам разкошен апартамент на последния етаж в Манхатън, друг в Рио, къща на Фишър Айланд във Флорида и имение извън Лондон. Но сега искам да се отърва от Ню Йорк и радикално да опростя живота си. А тук е невероятно красиво.
— Напълно сте прав — вметна бързо Пембъртън.
— Често каня гости, така че къщата трябва да е просторна. Но искам и спокойствие. Нещо старо и елегантно, но ремонтирано. Обичам старините, но не и старата канализация, нали разбирате?
— Напълно.
— Предполагам, че наоколо има достатъчно места, които отговарят на тези изисквания.
— Разбира се. Със сигурност има — възкликна въодушевено Пембъртън.
— Вижте, аз вече имам нещо предвид. Чувал съм за него от баща ми. И той играеше на борсата. През двайсетте години. Направи цяло състояние и има късмет да се измъкне преди кризата. Идваше тук с един свой приятел, също борсов агент. Баща ми, бог да го прости, обичаше това място и аз реших, че би било логично синът му да го купи и да живее в него.
— Каква прекрасна идея. И ме облекчавате значително. Знаете ли как се казва къщата?
— Уикънс Хънт.
— Ооо! — Усмивката на Пембъртън бързо помръкна.
Той облиза устни и на лицето му се изписа отчаяние,
— Какво, да не е изгоряла или нещо подобно?
— Не, не. Чудесно място, напълно ремонтирано. За съжаление вече не се продава. — Пембъртън въздъхна дълбоко.
— Сигурен ли сте? — Тонът на Конклин беше доста скептичен.
— Абсолютно. Аз лично я продадох.
— По дяволите, и кога?
— Има вече две години, макар че новите собственици се нанесоха само преди няколко месеца. Трябваше да се прави основен ремонт.
— Дали ще искат да я продадат сега? — повдигна вежди Конклин. Лицето му придоби лукаво изражение.
Пембъртън моментално прецени откриващите се възможности. Да продаде такъв имот още веднъж в рамките само на две години? Какъв ефект би имало това върху портфейла му!
— Всичко е възможно. Познавам ги, всъщност единия, доста отблизо. Току-що закусвахме заедно.
— Става дума за семейство, нали? Възрастни, като мен. Къщата не е за хора, навлизащи в живота, така поне ми беше казал баща ми.
— Не, не са семейство. Той е много по-възрастен, но имотът не е негов. Неин е.
— Неин? — изненадано се наведе напред Конклин. Пембъртън се озърна, изправи се и затвори вратата. После седна до Конклин.
— Ще ви кажа нещо абсолютно поверително.
— Разбирам. Нямаше да оцелея толкова години на Уолстрийт, ако не можех да пазя тайна.
— Макар че в нотариалния акт се споменава името на някаква корпорация, истинската собственичка е една млада жена. Катрин Савидж. Явно е страхотно богата. Честно казано, не знам какъв е произходът на парите й, а и не ми е работа да питам. Живяла е дълги години в чужбина. Има дъщеричка на десет години. С Чарли Томас, възрастния мъж, сме се срещали няколко пъти. Направиха някои много щедри дарения. Тя не излиза много, но това е разбираемо.
— Естествено. Ако дойда при вас, няма да ме виждате със седмици.
— Точно така. Изглеждат добри хора, въпреки всичко. И май тук са щастливи. Много щастливи. Конклин въздъхна на свой ред.
— Е, явно нямат намерение скоро да се местят. Жалко. — Той се взря настойчиво в Пембъртън. — Наистина жалко, тъй като обикновено плащам още един хонорар върху обичайната комисиона за продажба.
— Така ли? — Пембъртън наостри уши.
— Нали нямате някакви морални съображения, които да ви възпират да приемете подобен стимул?
— Не се сещам — побърза да отговори Пембъртън. — И на каква сума би възлязъл новият хонорар?
— Двайсет процента от продажната цена.
Хари Конклин забарабани с пръсти по масата и с удоволствие видя как лицето на Пембъртън сменя няколко пъти цвета си.