— Интересно. Значи е някой старец.
— О, не. Още няма четирийсет. Висок, силен, много способен. Има отлична репутация.
— Браво на него.
— Сега за нашето споразумение. Ако онзи мъж наистина ги следи, мога да говоря с Чарли и да разбера какво смятат да правят. Може би ще се съгласят да се преместят. Струва си да се попита.
— Слушайте, нека да помисля няколко дни. Ако реша окончателно, тогава ще действаме бързо. — Конклин се надигна рязко. — Ще ви се обадя скоро, Джон. Благодаря за съдействието.
— Ако те не се съгласят, мога да ви покажа поне още десетина имения. Ще ви свършат същата работа, уверявам ви.
— Непознатият преследвач наистина ме заинтригува. Дали пък случайно нямате точния му адрес?
— Да не би да искате да говорите с него? — изненада се Пембъртън. — Може да е опасен.
— О, аз мога да се грижа за себе си. А в моя бизнес съм научил, че човек никога не знае къде ще намери съюзник. — Конклин се взря в домакина си и по лицето на Пембъртън се изписа възхитено разбиране. Написа на един лист инструкциите как да се стигне до къщичката и ги подаде на Конклин. Той от своя страна извади от джоба си един плик.
— О, господи! — възкликна Пембъртън при вида на разсипалите се банкноти. — За какво е това? Още нищо не съм свършил.
— Дадохте ми информация, Джон — усмихна се Конклин. — Тя винаги струва много. Ще ви се обадя. — Двамата си стиснаха ръцете и Конклин си тръгна.
В хотела, където бе отседнал, Хари Конклин влезе в банята, затвори вратата и пусна водата. След петнайсет минути вратата се отвори и оттам излезе Джаксън, а остатъците от Хари Конклин бяха натъпкани в пластмасова торбичка, която той сложи в куфара си. Разговорът с Пембъртън се бе оказал много полезен. Срещата им не беше случайна. След пристигането си в Шарлътсвил Джаксън бе поразпитал дискретно из града и бе разбрал, че именно Пембъртън е продал имението. Сега той седна на леглото, отвори голяма и подробна карта на района и се опита да запамети максимално точно всички места и пътища, споменати от Пембъртън. После затвори очи и потъна в мисли. Трябваше да планира кампанията си срещу Лу Ан Тайлър и непознатия й преследвач.
35
Ригс реши да изчака един ден, преди да отиде да прибере джипа. Тръгна през нощта, добре въоръжен, в случай че непознатият още е там. Черокито изглеждаше непобутнато. Ригс го прегледа набързо и се отправи към къщичката. Крайслерът го нямаше. Светна с фенерчето през прозореца на бараката. Хондата беше вътре. Ригс се насочи към предната врата и за стотен път се запита дали просто да не махне с ръка и да си тръгне. Странни работи ставаха около Катрин Савидж. В миналото си се беше сблъсквал с достатъчно опасности и беше дошъл в Шарлътсвил да търси спокойствие. Въпреки това не можа да спре ръката си да завърти топката. Вратата се отвори.
С фенерче в едната и пистолет в другата ръка Ригс се заоглежда. Почти беше сигурен, че вътре няма никой, но подобна увереност можеше да донесе на човек нежелано пътуване до моргата с етикетче около палеца на десния крак. От мястото, където беше застанал, се виждаше по-голямата част от първия етаж. Той бавно завъртя фенерчето. На стената имаше електрически ключ, но той нямаше намерение да го използва. По петната от прах на пода в хола разбра, че някои вещи са били преместени. Телефонът в кухнята не работеше. Той се върна в хола.
Очите му се плъзнаха из стаята и пробягаха по облечената изцяло в черно фигура, застанала зад полуотворената врата на шкафа до стълбите.
Джаксън затвори очи секунда преди лъчът на фенерчето да премине през скривалището му, та зениците му да не отразят светлината. Когато опасността отмина, той отвори очи и стисна здраво дръжката на ножа. Беше чул Ригс още преди да пристъпи прага. Не беше наемателят, той отдавна си беше отишъл. Джаксън беше претърсил щателно къщичката. Този човек беше дошъл за същото. Трябва да е Ригс, заключи Джаксън. Беше му почти толкова интересен, колкото и мъжа, когото беше дошъл да убие. Преди десет години Джаксън бе усетил, че Лу Ан ще му създава неприятности, и се беше оказал прав. След разговора с Пембъртън поразпита тук-там за Ригс и фактът, че никой не знаеше почти нищо, го заинтригува.
Когато Ригс мина на няколко стъпки от него, Джаксън се поколеба дали да не го убие. Нужно беше само едно светкавично движение с острото като бръснач острие към гърлото му. Но този импулс бързо изчезна. Убийството на Ригс нямаше никакъв смисъл, поне засега. Джаксън пусна ножа. Ригс щеше да поживее още. При някоя нова среща резултатът можеше и да е по-различен. Джаксън не обичаше да му се месят в работата. Нищо, сега щеше да проучи Ригс доста по-сериозно.