Ригс излезе навън и тръгна към джипа. Внезапно изпита усещането, че току-що е избегнал голяма опасност. Той сви рамене. Едно време разчиташе изцяло на инстинктите си, но вече сигурно бяха поръждясали. Толкова години минаха. Сега ставаше дума за една празна къща и нищо повече.
Наблюдавайки от прозореца, Джаксън усети колебанието на Ригс и любопитството му се засили. Ригс би представлявал интересен обект, но за момента трябваше да почака. Джаксън имаше по-неотложни задачи. Вдигна от пода нещо подобно на лекарска чанта, отиде в хола, клекна и изсипа на килима пълен комплект уреди за снемане на отпечатъци. После се приближи до електрическия ключ и го освети от различни ъгли с лазерното устройство, което носеше в джоба си. Появиха се няколко ясни следи от пръсти. Джаксън почисти мястото със специална четчица от фибростъкло, натопена в черен прах, и потупа с внимателни движения мястото около ключа, ограждайки отпечатъците. На същата процедура бяха подложени кухненският плот, телефонът и топките на вратите. Около телефона особено имаше чудесни следи. Джаксън се усмихна. Самоличността на Ригс нямаше да остане в тайна още дълго време. Използвайки специална лента, той сне отпечатъците и ги постави в отделни пластмасови пликчета, всяко от които имаше свой индекс. После грижливо избърса праха. Обичаше да бъде методичен. Прецизност при всяка стъпка и прецизност в резултата. Прибирането му отне няколко минути, после той излезе от къщата. Отправи се към скритата в гората кола. Не се случваше често да удариш с един куршум два заека. Тази вечер май точно това щеше да стане.
36
— Ригс ми харесва, мамо.
— Та ти въобще не го познаваш. — Лу Ан седеше на крайчеца на леглото и потупваше замислено одеялото.
— Усещам ги тези неща.
— Така ли? — Майка и дъщеря размениха по една усмивка. — Защо не споделиш нещо и с мен?
— Сериозно, мамо, той ще се върне ли скоро?
Лу Ан си пое дълбоко въздух.
— Лиса, може би ще ни се наложи да заминем скоро.
— Да заминем ли? — Усмивката на Лиса изчезна при този внезапен обрат на разговора. — Къде?
— Не знам. И не е сигурно. С чичо Чарли още не сме решили.
— А аз имам ли право на мнение? — Непознатите нотки в гласа на дъщеря й изненадаха Лу Ан.
— Какво искаш да кажеш?
— Колко пъти сме се местили през последните шест години? Осем, нали? Поне толкова си спомням. Един господ знае колко са били, когато съм била малка. Не е честно. — Гласът на Лиса потрепери, а лицето й почервеня.
— Не казах, че е сигурно, миличка — прегърна я Лу Ан. — Казах само, че може да заминем.
— Не става дума за това. Добре де, може. Засега. Или следващия месец. Но един ден все ще се преместим и аз няма да имам думата.
— Знам, че ти е трудно, бебчо. — Лу Ан зарови лице в дългите коси на Лиса.
— Вече не съм бебчо, мамо. И искам да знам защо бягаме.
Лу Ан замръзна за миг, после вдигна глава и погледна Лиса право в очите.
— Ние не бягаме. От какво бихме могли да бягаме?
— Надявах се ти да ми кажеш. Тук ми харесва, не ща да заминаваме и ако не ми обясниш ясно защо, няма да тръгна никъде.
— Лиса, ти си на десет години и макар да си много интелигентна и зряла за възрастта си, все пак си само дете. Така че, където отида аз, ти идваш с мен.
— Имам ли собствени пари? — изви глава настрани Лиса.
— Да, защо?
— Защото, когато стана на осемнайсет, ще си имам собствена къща и ще остана там до края на живота си. И не желая въобще да ми идваш на гости.
— Лиса! — Бузите на Лу Ан поруменяха.
— Точно така. И тогава може би ще си имам приятелки и ще върша всичко, което искам.
— Лиса Мари Савидж, пътувала си по целия свят. Видяла си неща, които повечето хора никога няма да видят през целия си живот.
— Знаеш ли, в момента съм готова да си сменим местата с всеки един от тях. — Лиса се отпусна на леглото и се зави презглава. — А сега ме остави сама.
Лу Ан понечи да каже нещо, после се отказа. Прехапвайки устни, тя изтича по коридора към стаята си и се хвърли на леглото. Всичко се разплиташе. Усещаше го, беше като голямо кълбо канап, което някой е хвърлил по стълбите и то се търкаляше неудържимо надолу. Тя се надигна, отиде в банята и пусна душа. Свали дрехите си и влезе под горещата вода. Облягайки се на стената, притвори очи и се опита да се успокои. Всичко щеше да е наред, на другата сутрин Лиса щеше да е забравила избухването си, щеше да е пак мила и добра. Това не беше първото скарване между тях; Лиса бе наследила изцяло независимия дух и упоритостта на майка си. Лу Ан постепенно се отпусна. Когато отвори очи, в съзнанието й нахлу друг образ. Матю Ригс сигурно я мислеше за луда. Луда и нечестна. Страшна комбинация, ако искаш да направиш впечатление на някого. Е, тя не искаше. Просто го съжаляваше, беше рискувал на два пъти живота си за нея, и то със сериозни последствия. Той беше много привлекателен, но тя не търсеше нова връзка. Как би могла? Как би могла дори да си помисли да се обвърже с някого? Би се страхувала да говори, за да не издаде тайната си. Въпреки всичко образът на Матю Ригс беше пред нея. Много хубав мъж. Силен, честен, смел. В миналото му също имаше някаква тайна. И болка. Тя изведнъж изруга на глас. Защо не беше като другите? Защо не можеше поне да бъде приятелка с него?