— Много добре — надигна се от леглото той и я огледа внимателно. — Много добре. Не толкова, колкото бих го направил аз, но нека не издребняваме. Изглеждаш много шик, много изтънчена. Поздравявам те.
— Последния път, когато се видяхме, носеше рокля — отвърна Лу Ан. — Иначе не си се променил много.
Джаксън беше още с тъмните дрехи. Чертите му не бяха променени от първата им среща. Той наведе глава и усмивка озари лицето му.
— Ти не знаеше ли? Като се изключат другите ми забележителни способности, аз никога не остарявам. — Усмивката му изчезна така бързо, както се бе появила. — А сега да поговорим. — Той седна отново на леглото, а Лу Ан се настани до малко старинно бюро край стената.
— За какво?
— Разбрах, че си имала посетител. Мъж, който те е преследвал с кола.
— Как научи, за бога? — възкликна сърдито Лу Ан.
— Ти просто не искаш да приемеш факта, че не можеш да скриеш нищо от мен. Както и че си пристигнала отново в Щатите въпреки изричната ми забрана.
— Десетте години минаха.
— Смешна работа, не си спомням да съм определял някакви срокове за изтичането й.
— Не можеш да очакваш от мен да бягам цял живот.
— Напротив, точно това очаквам. Точно това изисквам.
— Не можеш да командваш живота ми.
— Дай да караме едно по едно. — Джаксън се огледа и се изправи. — Разкажи ми първо за оня мъж.
— Ще се справя и сама.
— Така ли? Доколкото мога да съдя, правиш грешка след — грешка.
— Махай се! Напусни къщата ми веднага!
— Годините не са променили характера ти — спокойно поклати глава Джаксън. — Многото пари не могат да ти купят добро възпитание или такт, нали така?
— Върви по дяволите!
В отговор Джаксън бръкна във вътрешния си джоб. Лу Ан сграбчи светкавично един нож за писма от бюрото.
— Мога да те убия с това от пет метра разстояние. Парите могат да купят много неща.
— Преди десет години попаднах на едно младо момиче, което имаше доста здрав разум и беше в много затруднено положение. Но си беше определено бял боклук, Лу Ан. За съжаление трябва да констатирам, че някои неща просто не се променят. — Ръката му бавно измъкна от джоба лист хартия. — Остави играчката. Няма да ти трябва. — Той я погледна със спокойствие, което сякаш я парализира. — Поне не тази вечер. Така, значи да разбираме, че отскоро в живота ти са влезли двама мъже: единият е Матю Ригс, другият е още неизвестен.
Лу Ан бавно отпусна ръка, все още стискайки ножа.
— Сериозно съм заинтересован тайната ти да не бъде разкрита никога — вдигна глава Джаксън. — В момента вървят някои сделки, а от всичко най-много ценя анонимността. Ти си само една плочка в играта на домино. Падне ли една, падат всички, до края. Аз съм този край. Разбираш ли?
— Да — отвърна рязко Лу Ан, облегна се назад и кръстоса крака.
— Ненужно ми усложни живота с твоето връщане в Щатите. Човекът, който те преследва, е попаднал на теб отчасти и благодарение на данъците, които си плащала. Ето затова не исках да се връщаш.
— Може би не трябваше — съгласи се Лу Ан. — Но я се опитай да се местиш, кажи-речи, на шест месеца, нова страна, нов език. При това с малко момиченце.
— Оценявам трудностите ти, но предположих, че да си една от най-богатите жени на света представлява известна компенсация.
— Както сам каза, парите не могат да ти купят всичко.
— Никога ли не си срещала този човек? При всичките ти пътувания? Сигурна ли си?
— Абсолютно. Щях да си спомня. Помня всичко от последните десет години — изрече тя тихо.
— Вярвам ти — изгледа я безстрастно Джаксън. — Смяташ ли, че той знае за лотарията? Лу Ан се поколеба за миг.
— Не.
— Лъжеш. Кажи ми веднага истината или ще убия всички в тази къща, започвайки от теб. — Директната заплаха, изказана ясно и спокойно, я накара да затаи дъх. Тя преглътна с мъка.
— Имаше някакъв списък. С дванайсет имена. Моето, Хърман Руди, Боби Джоу Рейнълдс и други.
Джаксън анализира светкавично информацията и погледна листа в ръката си.
— А този Ригс?
— Какво за него?
— Има нещо тъмно в миналото му.
— Всички си имаме тайни.
— Шах и мат — усмихна се Джаксън. — При други обстоятелства не бих се интересувал от него. Но в този случай това ме безпокои.
— Не те разбирам.
— Ригс има тъмно минало и изведнъж изниква до теб, когато се нуждаеш от помощ. Помогна ти, нали?
— Да, но той е живял тук пет години, преди аз да се появя — погледна го озадачено Лу Ан.
— Не става дума за това. Не казвам, че е дошъл нарочно. Но ми се струва, че съвсем не е този, за когото се представя. И изведнъж изниква в твоя свят. Ето защо се безпокоя.