— Според мен е чиста случайност. Бях го наела да свърши някаква работа. Съвсем естествено беше да е наоколо, когато онзи започна да ме преследва.
— Не ми харесва — поклати глава Джаксън. — Видях го тая вечер. — Лу Ан застина. — В къщичката. Бях на около две стъпки от него. Чудех се дали да не го убия на място. Щеше да е безумно лесно.
Лу Ан побледня и облиза сухите си устни.
— Не е имало причина да го правиш.
— Не е твоя работа. Ще го проверя и ако в миналото му има нещо опасно за мен, ще го ликвидирам. Просто е.
— Нека аз да събера информацията вместо теб.
— Какво? — Джаксън изглеждаше искрено изненадан.
— Ригс ме харесва. Вече ми помогна, спаси ми живота. Съвсем естествено ще бъде да покажа, че съм му благодарна. Като го опозная по-добре.
— Не, това пък на мен не ми харесва.
— Ригс е господин никой. Местен строител. Защо да си губиш времето с него? Нали каза, че си много зает? Джаксън се взря изпитателно в нея.
— Добре, Лу Ан, заеми се с тоя въпрос. Но внимавай, гледай всички сведения да достигнат до мен в съответния срок или аз ще се заема с мистър Ригс. Знаеш на какво съм способен. Ясно ли е?
— Ясно — въздъхна дълбоко Лу Ан.
— С другия, разбира се, ще се справя сам. Не би трябвало да е толкова трудно да го открия.
— Недей. Не е необходимо да го търсиш.
— Уверен съм, че е необходимо.
Тя си спомни моментално за Рейнбоу. Не искаше още една смърт да й тежи на съвестта.
— Ако се появи пак, просто ще напуснем страната. Джаксън сгъна листа хартия и го сложи в джоба си. После бавно преплете пръсти.
— Явно не разбираш напълно за какво става дума. Ако се интересуваше само от теб, простоватото ти решение би премахнало проблема, макар и временно. Но този човек притежава списък с още единайсет имена, все хора, с които съм си имал работа. Едва ли бихме могли да допуснем, че всички те ще заминат в чужбина по едно и също време.
— Мога да му платя — пое дълбоко дъх Лу Ан. — Колко пари ще иска? Така ще се отървем от него.
— Изнудвачите са гадно племе — усмихна се кисело Джаксън. — Никога не си тръгват. Освен ако не бъдат внимателно убедени.
— Джаксън, моля те, не го прави — възкликна тя.
— Какво да не правя, Лу Ан? Да не осигуря оцеляването ти? — Той се огледа. — При цялото това богатство! А между другото, как е Лиса? Хубава като майка си, надявам се.
— Добре е. — Лу Ан усети как нещо я стиска за гърлото.
— Чудесно. Нека да се постараем положението да не се промени, съгласна ли си?
— Не можеш ли просто да си заминеш? Остави ме да се справя с него.
— Лу Ан, преди много години се сблъскахме с един подобен изнудван. Погрижих се тогава, ще се погрижа и сега. В такива случаи никога не прибягвам до заместници. Благодари се, че оставям Ригс жив. Засега.
— Но този мъж не може да докаже нищо. Как би могъл? Дори и да успее, как ще стигне до теб? Аз може и да ида в затвора, но ти не. По дяволите, дори не знам кой си.
Джаксън се изправи със свити устни, после плъзна нежно ръка по покривката на леглото.
— Каква красива бродерия — заяви той. — Индийска, нали? Въпросът му я разсея за миг и Лу Ан осъзна, че се взира в дулото на деветмилиметров пистолет със заглушител.
— Едно възможно решение на проблема е да убия всички дванайсет от вас. Така любознателният ни приятел ще стигне до задънена улица. Спомни си, че десетте години изтекоха. Главницата от спечелената сума е вече в банкова сметка на твое име в швейцарска банка. Не бих те съветвал да прехвърляш парите в Щатите. — Той измъкна друг лист хартия от джоба си и го остави на леглото. — Ето ти кодовете и номера. Средствата не могат да бъдат проследени. Твои са. Както се бяхме разбрали. — Пръстът на Джаксън обви спусъка. — Но сега май нямам стимул да те пазя, а? — Той се приближи към нея. Тя стисна ножа за писма.
— Пусни го, Лу Ан. Признавам, че си в отлична форма, но не си по-бърза от куршума. Пусни го. Веднага!
Тя изтърва ножа и се облегна на стената. Джаксън спря на сантиметри от нея. После опря пистолета в лявото й слепоочие, а с другата си ръка я погали по бузата. В жеста му нямаше нищо сексуално.
Дори и през ръкавицата Лу Ан усети безчувствената хладина на докосването му.
— Трябваше да се справиш с него още първия път, Лу Ан. Наистина трябваше. — Очите му блестяха насмешливо.
— Не мога да убия човек най-хладнокръвно — озъби се Лу Ан.
— Знам. И това е най-големият ти недостатък, защото само тогава можеш да разчиташ на успех. — Той отдръпна ръка и се навъси. — Преди десет години усетих, че ти си хлабавата брънка във веригата. След това реших, че вероятно съм сгрешил. Всичко вървеше така добре. Но сега разбирам, че интуицията ми не ме е подвела. Дори и този мъж да не представлява директна заплаха за мен, ако го оставя да те изнудва или случайно да разкрие манипулацията с лотарията, това ще означава провал за мен. А аз не допускам провали. Никога. И не позволявам други хора да влияят по някакъв начин върху моите планове, защото това само по себе си представлява провал. Освен това не мога да позволя да пропадне подобно грандиозно начинание.