Помисли си само какъв страхотен живот съм ти осигурил, Лу Ан. Помниш ли какво ти казах преди толкова години? Иди където искаш, прави каквото искаш. Дадох ти невъзможното, Лу Ан. Я се погледни. Безупречна красота. — Той протегна ръка към колана на халата й, бавно развърза възела, после плъзна длани по голите й рамене. Халатът се свлече на пода. — Най-благоразумното нещо от моя страна, естествено, би било да те убия. Тук и веднага. Всъщност защо ли се бавя?
Той насочи пистолета към нея и присви пръст около спусъка. Лу Ан отскочи назад, притваряйки очи. Когато отново ги отвори, Джаксън я наблюдаваше изпитателно. Тя се тресеше цялата, неспособна да се овладее, сърцето й биеше като лудо, не можеше да си поеме дъх.
— Нервите ти май не са като едно време, Лу Ан — поклати глава Джаксън, — А нервите, или по-точно липсата им, решават всъщност въпроса. — Той погледна пистолета, махна предпазителя и продължи спокойно: — Както казах, най-благоразумно би било, когато човек се натъкне на слабо звено, да го ликвидира. Но аз няма да сторя това с теб, поне засега. Макар че не ми се подчини и застраши всичко. Искаш ли да знаеш защо?
Лу Ан стоеше прилепена до стената, впила очи в него. Страхуваше се да помръдне. Той взе мълчанието й за съгласие.
— Защото чувствам, че те очаква велика съдба. Драматично изявление наистина, но аз си падам по драматичните постъпки. Освен това ти си до голяма степен мое създание. Щеше ли да живееш в този палат, да говориш и разсъждаваш като образован човек, да обикаляш света когато пожелаеш, ако не бях аз? Убия ли те, всъщност ще убия част от себе си. А това, както разбираш, не бих сторил. Но все пак не забравяй, че съм като диво животно, което би пожертвало някой свой крайник, ако е попаднало в капан и трябва да се измъкне. Убеден съм, че не си глупачка, Лу Ан. И се надявам да решим проблема ти. —Той се усмихна съчувствено, почти както преди десет години. — Наистина се надявам. В бизнеса непрекъснато възникват проблеми и разчитам ти да си свършиш своята част от работата. — Тонът на Джаксън беше напълно делови. — Няма да напускаш страната. Явно си се върнала доста трудно, така че сега се радвай на престоя си. Ще ми докладваш веднага за всяка нова среща с нашия тайнствен непознат. Ще ме намериш на номера, който ти дадох преди десет години. Ще поддържаме редовна връзка. Ще изпълняваш най-точно всяка инструкция, която ти дам. Разбра ли?
Тя бързо кимна.
— Говоря сериозно, Лу Ан. Ако отново проявиш неподчинение, ще те убия. При това бавно и невероятно мъчително. — Той я погледна, за да види реакцията й при тези думи. — А сега иди в банята и се успокой.
Тя тръгна натам, олюлявайки се, но следващите му думи я спряха.
— Имай предвид, че ако не решим проблема и трябва да ликвидирам слабото звено, не виждам причини да се огранича само с теб. — Той погледна заплашително към вратата. Стаята на Лиса беше на десетина метра надолу по коридора. — Обичам да предоставям стимули на сътрудниците си. Установил съм, че така резултатите са много по-добри.
Лу Ан изтича в банята и заключи вратата. Тресеше се неудържимо, сякаш костите й бяха останали отвън, при него. Тя се уви в дебела дълга роба и се сви на пода. По природа беше смела, но притежаваше и много здрав разум и осъзна съвсем ясно, че е в беда. Но това едва ли беше най-големият й проблем. Възможността Джаксън да причини зло на Лиса я довеждаше до лудост.
Именно при тази мисъл чертите й застинаха в странно успокоение. Очите й се взираха невиждащо във вратата, зад която беше мъжът, с когото всъщност твърде много си приличаха. И двамата имаха тайни, и двамата бяха спечелили невероятно много пари по нечестен начин. И двамата бяха способни да прекрачат всяка норма — и морално, и физически. И най-важното, и двамата бяха убили човек. Тя го бе направила неволно, просто за да оцелее. Джаксън бе извършил предумишлено убийство, но неговият мотив също беше оцеляването. Пропастта между тях двамата може би не беше чак толкова голяма. В крайна сметка двама души бяха загинали.
Тя се надигна бавно от пода. Ако Джаксън посегнеше на Лиса, щеше да умре. Или той, или Лу Ан. Друга възможност нямаше. Между тях съществуваше някаква невидима връзка, която противоречеше на всяка логика. Сякаш въпреки дългогодишната раздяла нервните им окончания пак се докосваха на определено, почти паранормално равнище. Тя знаеше със сигурност какво да очаква в спалнята. Отвори вратата с трясък.