— Не, Лиса — затръшна куфара Лу Ан, — за съжаление не може.
— Кога ще свърши това мъчение? Кога ще престанеш да ме мъкнеш насам-натам?
Лу Ан прекара трепереща ръка през косата си и седна, обгръщайки раменцата на дъщеря си. Усети болката, пронизваща малкото телце. Можеше ли истината да нарани Лиса още повече? Лу Ан стисна пръстите си в юмрук и го притисна към дясното си око, сякаш се боеше, че разумът й ще изтече оттам. После се обърна към момиченцето.
— Лиса, моля те, погледни ме.
Накрая Лиса вдигна лице, на което бяха изписани ярост и разочарование. Тази комбинация просто смаза Лу Ан. Тя заговори бавно. Думите, които изричаше, биха били немислими преди час. Но тогава се бе появил Джаксън и това бе променило много неща.
— Обещавам ти, че един ден, много скоро при това, ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш. Всъщност и повече — за мен, за теб, за другите. Съгласна ли си?
— Но защо…
Лу Ан затвори нежно с длан устата на дъщеря си.
— Заявявам ти сега, че когато го направя, ти ще се изненадаш, ще те заболи и може да не разбереш и да не оцениш защо съм направила онова, което сторих. Може да ме намразиш, може да съжаляваш, че съм ти майка — тя прехапа устни, — но каквото и да чувстваш, искам да знаеш, че тогава постъпих така, защото смятах, че ще е най-добре. За теб. Бях много млада и нямаше кой да ми помогне да взема решение.
Тя сложи ръка под брадичката на Лиса и повдигна лицето на дъщеря си към себе си. Очите на малката бяха пълни със сълзи.
— Знам, че сега ти причинявам болка. Не искам да заминаваш, но не мога да позволя нещо да ти се случи. По-скоро бих умряла. Така мисли и чичо Чарли.
— Мамо, плашиш ме.
— Обичам те, Лиса — сграбчи ръцете й в своите Лу Ан. — Повече от всичко на света.
— Не искам нещо да ти се случи на теб. — Лиса докосна бузата на майка си. — Мамо, ще успееш ли?
— Котката никога не пада по гръб, миличка — успя да се усмихне Лу Ан. — Мама ще се оправи.
37
На другата сутрин Лу Ан стана рано. Почти не беше мигнала. Сбогуването с дъщеря й бе безкрайно мъчително, но тя знаеше, че ще й бъде още по-трудно в деня, когато трябваше да разкаже на Лиса истината за живота й, за живота на майка й. Лу Ан се надяваше, че ще има възможност да го стори. И въпреки това бе усетила огромно облекчение, гледайки отдалечаващите се светлини на джипа предишната вечер.
Сега най-големият й проблем беше да се свърже с Ригс, без да пробуди отново подозренията му. Нямаше много време. Ако скоро не подадеше някаква информация на Джаксън, той щеше да се насочи към Ригс с пълна сила. Тя нямаше да позволи това.
Обзета от подобни мисли, Лу Ан дръпна пердетата на френските прозорци. Спалнята й беше на третия етаж и имаше прекрасен изглед към моравата и планините отзад. Дали Джаксън не беше влязъл през балкона? Обикновено включваше алармата, когато си лягаше, но сега явно трябваше да го прави по-рано, макар че едва ли някоя охранителна система би го затруднила. Този човек минаваше през стените.
Тя си направи кафе в малката кухничка до будоара си, после облече копринена роба и с чаша в ръка излезе на балкона. Там имаше маса и два стола, но тя предпочете да седне на мраморния парапет. Погледът й се плъзна в далечината. Слънцето изгряваше и лъчите в розово и златно обливаха в невероятни багри свежата растителност. Гледката беше толкова прекрасна, че настроението й неусетно се пооправи. Но след миг видя нещо, от което за малко не падна от балкона.
Матю Ригс беше коленичил в тревата близо до мястото, където тя искаше да построи студиото си. С растящо изумление Лу Ан видя как вади някакви чертежи и огражда земята. Тя се покатери на парапета и се изправи в цял ръст, опряла ръка на тухлената стена. Сега виждаше и коловете, забити на определено разстояние един от друг. Ригс разви кълбо канап и започна да очертава основите на някаква постройка.
Лу Ан се опита да извика, но той беше много далеч. Тя скочи от парапета и профуча през спалнята, без дори да нахлузи обувки. Вземаше стъпалата по две и след секунда отключи задната врата и хукна през росната трева. Копринената роба прилепваше към тялото й, очертавайки стройните й крака.
Дишайки тежко, тя стигна до мястото, където беше видяла Ригс, и се огледа. От устата й излизаше пара в хладната утрин. Тя потръпна и придърпа тънката роба около себе си.
Къде, по дяволите, беше отишъл? Нима си бе въобразила всичко? Коловете бяха там заедно с канапа. Лу Ан се взря в тях, като че ли те щяха да й разкрият къде е изчезнал той.
— Добро утро!
Тя се завъртя изненадано. Ригс се появи от горичката с голям камък в ръка и го постави тържествено в центъра на оградената площ.