— Каменният ти комин — обяви той с усмивка.
— Какво правиш? — запита изумено Лу Ан.
— Винаги ли тичаш в подобно облекло? Ще хванеш пневмония. — Той я изгледа и после дискретно сведе очи, защото слънчевите лъчи погалиха върховете на дърветата и превърнаха копринената роба в напълно прозрачна. А отдолу тя не носеше нищо. — Да не говорим за ефекта върху мен — промърмори Ригс под носа си.
— Обикновено не забиват колове в имота ми на зазоряване.
— Просто изпълнявам заповеди.
— Какво?
— Ти искаше студио, аз ти строя студио.
— Каза, че няма да има достатъчно време преди зимата. Освен това ти трябваха планове и разрешения.
— Ти нали хареса моите? Реших да ги използвам като начало. Така ще си спестим много време. Имам връзки в строителната инспекция и ще получим разрешенията доста бързо. — Той млъкна и я изгледа. Тя продължаваше да трепери. — Не бързай да ми благодариш.
— Не е това. Аз… — Тя потрепери отново при резкия повей на вятъра. Ригс свали дебелото си палто и го наметна на раменете й.
— Не би трябвало да стоиш навън боса.
— Не е необходимо да го правиш, Матю. Достатъчно време ти отнех. И търпение.
Той сви рамене и подритна един от коловете.
— Приятно ми е да съм с теб, Катрин. — Той се изкашля притеснено и впери поглед в далечината. — Човек би могъл да прави къде по-неприятни неща.
Лу Ан поруменя и прехапа долната си устна. Ригс пъхна ръце в джобовете си и запристъпя от крак на крак. Двамата приличаха на ученици пред първата си среща.
— Значи ще бъде точно като твоята къща? — изви глава към ограденото място тя. — Казах ти, че ще ти платя въпреки всичко.
— Вярвам ти, но не съм свикнал да приемам пари за несвършена работа. Такъв съм си. Не се притеснявай, ще ти взема достатъчно. Като я построя, няма да искаш да излезеш от нея.
— Звучи много хубаво, но твърде невероятно.
— Май много пътуваш — погледна я косо той. — Естествено, за човек с твоите пари.
— Не е това. Но наистина пътувам често. — Тя въздъхна уморено. — Прекалено често.
— Хубаво е да видиш света — огледа се отново Ригс. — Но е хубаво и да се прибереш у дома.
— Говориш сякаш от опит — изгледа го с любопитство тя.
— Аз ли? — ухили се глуповато той. — Лз никъде не съм ходил.
— Но въпреки това искаш да се прибереш у дома. За да намериш покой — рече тя тихо, впила поглед в очите му.
Усмивката му изчезна и той я погледна с нарастващо уважение.
— Да — заяви той накрая.
— Какво ще кажеш да закусим заедно? Или поне по едно кафе? — Тя заставаше ту на единия си крак, ту на другия. Студът я пронизваше.
— Приемам кафето. — Ригс свали дебелите ръкавици и ги сложи в джобовете на панталоните си. После се обърна и се наведе напред. — Качи се на гърба ми.
— Моля?
— Качи се. — Той поглади гърба си. — Знам, че не съм як като коня ти, но ти се преструвай, че е така. — Той се обърна и я погледна насмешливо. — Хайде, не се шегувам за пневмонията. Освен това го правя непрекъснато с разни милиардерки, уверявам те.
Лу Ан се засмя, уви се в палтото му и скочи на гърба му, обвивайки врата му с ръце. Той сви ръце под голите й крака.
— Сигурен ли си, че ще издържиш? Далеч е, а аз не съм от най-дребничките.
— Мисля, че ще успея. Само не ме убивай, ако се строполя на земята.
Някъде по средата на пътя тя го пришпори игриво с колена.
— Това пък защо беше?
— Нали каза да се престоря, че яздя кон. Така че давай по-бързо.
— Не прекалявай — извика възмутено той и се усмихна.
В горичката близо до конюшнята Джаксън прибра специалния насочващ се микрофон и тръгна към колата, паркирана в един страничен път. Беше наблюдавал развеселено как Ригс носи Лу Ан към къщата. Беше забелязал и грубите основи на бъдещата постройка. Имайки предвид как е облечена тя, Джаксън си помисли, че Лу Ан и хубавият Ригс съвсем скоро ще се насладят на някои доста интимни моменти. Това беше добре, тъй като щеше да й позволи да измъкне повече информация от него. Джаксън бе записал гласа на Ригс, което можеше да се окаже твърде ценно след време. Той запали мотора и потегли.
Ригс отпи от чашата кафе. Лу Ан отхапа от препечената филия с масло, надигна се и си сипа още кафе. Ригс не можеше да откъсне поглед от нея. Тя не се беше преоблякла и прилепналата към тялото й роба го навеждаше на мисли, каквито не би трябвало да има. Лицето му почервеня и той извърна глава.
— Ако си купя друг кон, ще го нарека на теб — каза Лу Ан.
— Много, много благодаря. — Той се огледа. — Другите още ли спят?
— Сали има свободен ден. Чарли и Лиса заминаха на почивка. — Тя остави кафеника на кухненския плот и внимателно избърса едно петно.