— Без теб?
— Трябва да уредя някои неща. — Седна на стола и се облегна назад. — Може да се наложи скоро да отида в Европа. Тогава ще се срещнем и ще заминем някъде. Италия е много красива по това време на годината. Бил ли си в Италия?
— Само в италианския квартал в Ню Йорк.
— В миналия си живот ли? — Тя го погледна изучаващо над чашата с кафе.
— Хайде пак за това минало. Не е толкова интересно, повярвай ми.
— Тогава защо не ми разкажеш за него?
— А аз какво ще получа насреща? И защо се интересуваш толкова?
Защото искам да ти спася живота и правя каквото мога, и ми прилошава всеки път, като си помисля как едва не те увиха заради мен.
Лу Ан се помъчи гласът й да прозвучи нормално въпреки мъчителната действителност.
— Просто съм си любопитна по природа.
— И аз съм такъв. Пък и имам усещането, че твоите тайни са къде-къде по-интересни от моите.
— Аз нямам тайни — помъчи се да изглежда изненадана тя.
— Не мога да повярвам, че го казваш сериозно — рече той и остави чашата си на масата.
— Имам много пари. Някои хора биха желали да ми ги вземат по всякакъв начин. Но това едва ли би шокирало някого.
— Значи според теб мъжът в хондата е имал намерение да те отвлече? Не ми се вижда много вероятно.
— Какво искаш да кажеш?
— Мислих много по въпроса. Той приличаше на университетски преподавател. Беше наел къща наблизо и я беше обзавел. При опита си да те „отвлече“ дори не носеше маска. А когато на сцената се появих аз, вместо да изчезне веднага, той се опита да ме изблъска от пътя. Опитът ми подсказва, че тези, които се занимават с отвличания, не играят соло. Чисто организационно е трудно за сам човек.
— Опитът ли?
— Виждаш ли, разкривам ти тайните си.
— Може би се е опитвал първо да ме сплаши, преди да ме отвлече.
— Не мисля така. Защо да те предупреждава? При отвличанията най-важна е изненадата.
— Ако не е искал да ме отвлече, какво е искал тогава?
— Надявах се ти да ми кажеш. Чарли отиде в къщата му, после и ти. Какво намерихте там?
— Нищо.
— Това са глупости и ти много добре го знаеш.
— Не обичам да ме наричат лъжкиня — възмутено скочи на крака Лу Ан.
— Тогава престани да лъжеш.
Устните й потрепериха и тя рязко се извърна.
— Катрин, опитвам се да ти помогна. Добре де, в миналото съм се занимавал с доста престъпници. Притежавам някои знания и умения, които могат да се окажат полезни, ако просто ми кажеш истината. — Той се надигна и постави ръка на рамото й, после извърна лицето й към себе си. — Знам, че си уплашена. Също така знам, че имаш по-здрави нерви и дух от много хора, което значи, че си се сблъскала с наистина сериозен проблем. А аз искам да ти помогна. И ще ти помогна, ако ми разрешиш. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Откровен съм с теб, Катрин. Наистина съм откровен.
Тя се намръщи леко, когато той повтори името й. Фалшивото й име. После погали леко пръстите му.
— Знам, Матю. Знам. — Лу Ан вдигна очи към него. Устните й бяха полуотворени. Погледите им се срещнаха, а между пръстите им пробегна електрически ток. Спонтанната реакция ги накара да застинат. Не за дълго.
Ригс преглътна с мъка, спусна ръце към хълбоците й и я притегли към себе си. Топлите й меки гърди прегаряха невидими дупки през дебелата му риза. Устните им се докоснаха, той дръпна робата и тя се плъзна на пода. Лу Ан простена и затвори очи. Главата й се залюля, а Ригс впи устни във врата й. Тя на свой ред вплете пръсти в косата му, после обгърна врата му с ръце, а той я повдигна във въздуха, заровил лице в гърдите й. Тя обви крака около тялото му.
Следвайки прошепнатите в ухото му указания Ригс се залюшка по коридора към малката гостна на първия етаж. Той блъсна вратата, а Лу Ан отскочи от него и се просна на леглото. Мускулите на дългите й крака потръпваха в очакване. Тя протегна ръце и го притегли към себе си.
— За бога, Матю, побързай! — Подсъзнателно Ригс усети южняшкия акцент, но беше прекалено отдаден на страстта, за да се занимава с това.
Тежките му ботуши изтрополиха на пода, последвани от панталоните. Тя разкопча трескаво ризата му, късайки няколко копчета. Не се церемониха със завивките, макар че Ригс успя да затвори вратата с ритник, преди да се обърне към Лу Ан.
38
Джаксън се взираше в екрана на портативния компютър. Просторният апартамент бе обзаведен само със старинни мебели. По блестящия дървен под бяха разхвърляни ръчно изработени килими, на които бяха изобразени теми от американското заселване на континента. Голяма резбована патица висеше на едната стена. На срещуположната стена имаше репродукции в рамки на един джентълмен от Вирджиния, който преди много години бе станал президент на страната. Хотелът се намираше близо до местата, представляващи интерес за Джаксън, беше тих и спокоен — отлична база за неограничени действия. Предишната нощ Джаксън си бе заминал официално като Хари Конклин и после се бе регистрирал под друго име. Обичаше да прави така. Не можеше да престоява дълго в кожата на един и същи герой. Освен това вече се бе срещнал с Пембъртън в ролята си на Конклин и не искаше да се излага на риска да го срещне отново. Сега на главата си носеше бейзболна шапка. Тежки торбички от латекс висяха под очите му. Косата беше прошарено руса и вързана на опашка, която се подаваше от шапката. Вратът му беше дълъг и сбръчкан, телосложението — набито. Приличаше на застаряващ хипи. Багажът му беше прилежно подреден в един ъгъл. Имаше обичая да не разопакова нещата си при пътуване. Понякога се налагаше да си тръгне веднага.