Преди два часа бе сканирал отпечатъците, взети в къщичката на пазача, и с помощта на модем ги бе изпратил на един от своите сътрудници, като преди това му се беше обадил да го предупреди. Този негов познат имаше достъп до база данни, разполагаща с безброй най-интересни факти. Не беше сигурно, че отпечатъците могат да бъдат проследени, но една проверка нямаше да навреди. А положителният резултат би улеснил твърде много задачата му.
На екрана започнаха да се появяват думи и цифри и Джаксън се усмихна. Последва дори снимка на издирваното лице.
Томас Д. Донован. Снимката беше от преди три години, но на тази възраст той едва ли се бе променил много оттогава. Джаксън се вгледа внимателно в невзрачните черти, после взе чантата с гримовете и перуките, която винаги носеше със себе си. Да, ако се наложеше, можеше да се превъплъти в този човек. Името му беше познато. Донован беше известен журналист от „Вашингтон Трибюн“. Всъщност преди около година беше правил голям материал за бащата на Джаксън и кариерата му като сенатор.
Джаксън го беше прочел набързо и го бе захвърлил с отвращение. Този боклук по никакъв начин не отразяваше същността на баща му и чудовищното му поведение. Историята щеше да опише благосклонно сенатора, но синът му беше на друго мнение.
Интуицията на Джаксън се беше оказала вярна. Беше решил, че преследвачът наЛу Ан не е обикновен изнудвач. Издирването й изискваше твърде много усилия и само опитен журналист или може би таен агент би имал знанията, уменията и, най-важното, информацията да го стори.
Джаксън се облегна назад и се замисли. Обикновеният изнудвач би представлявал по-малък проблем. Донован явно работеше по някакъв материал, сензационен при това, и нямаше да спре, преди да постигне целта си. Или преди някой да му попречеше. Интересно предизвикателство. Убийството му само по себе си нямаше да бъде достатъчно. Щеше да предизвика подозрение. Освен това Донован може би беше разказал на колеги за разследванията си, макар че журналистите от неговия калибър обикновено пазеха работата си в тайна по ред причини. Най-вече за да не ги изпревари някой.
Трябваше да разбере какво знае Донован и дали е казал нещо на някого. Джаксън вдигна телефона, набра номера на вестника и поиска да го свържат с Донован. Обясниха му, че си е взел отпуск. Джаксън затвори със съжаление. Искаше да чуе гласа му, това можеше да се окаже от полза. Беше чудесен имитатор, което му помагаше да манипулира хората.
Според Пембъртън Донован беше пристигнал в Шарлътсвил преди месец. Най-важният въпрос беше: Защо се е спрял именно на Лу Ан от всички спечелили от лотарията? Джаксън си отговори сам почти веднага. Защото само нея издирваха за убийство. Само тя бе изчезнала преди десет години и се бе появила отново. Но как бе успял Донован да я открие?
Следите й бяха отлично замаскирани, въпреки че беше извършила огромна грешка, завръщайки се в Щатите.
Джаксън изведнъж се сети, че Донован разполага с имената на всички, които бяха спечелили от лотарията през онази година. Ами ако се беше свързал с тях?Ако не получеше онова, което искаше от Лу Ан — а Джаксън бе почти сигурен, че няма да успее, — той щеше да потърси някой от другите. Логично, нали? Джаксън извади електронното си тефтерче и започна да върти телефона. След половин час се бе свързал с останалите единайсет души. В сравнение с Лу Ан те бяха овце, които изпълняваха каквото им кажеше. Той беше техният спасител, човекът, който ги беше отвел в обетованата земя на богатството и спокойствието. Ако Донован се свържеше с някой от тях, капанът щеше да щракне.
Джаксън закрачи из стаята. После отвори куфарчето си и извади снимките, направени първия ден от пристигането му в Шарлътсвил. Качеството им беше задоволително, имайки предвид факта, че беше използвал телеобектив, а утринната светлина беше още слаба. Сега те се взираха в него. Сали Бийчам, висока и слаба брюнетка на четирийсет и няколко години, изглеждаше уморена и безразлична. Тя беше икономката на Лу Ан и живееше на първия етаж в северното крило. Следващите две снимки бяха на млади латиноамери-канки, които се занимаваха с почистването на огромната къща. Идваха в девет и си отиваха в шест. Следваха градинарите. Джаксън се взираше внимателно във всяко лице. Беше забелязал как се движат, как жестикулират, беше записал гласовете им. Да, нещата се подреждаха доста добре. Беше разположил пионките си във възможно най-подходящите позиции. Можеше и нищо от информацията за ежедневието на Катрин Савидж да не се окаже нужно. Но в случай че се наложеше да действа — колкото и малко вероятно да изглеждаше, — щеше да е готов. Той прибра снимките и затвори куфарчето.