— Сигурно се шегуваш — погледна я изумено той. Тя не отговори и той не пожела да наруши тишината. Но телефонът го направи.
Лу Ан се поколеба за миг, после вдигна слушалката. Молеше се наум да е Чарли, а не Джаксън.
— Ало? — Не беше нито един от двамата.
— Трябва да си поговорим, мис Тайлър — каза Томас Донован. — И то днес.
— Кой се обажда? — попита Лу Ан.
Ригс я погледна изненадано.
— Онзи ден се видяхме набързо, докато шофирахте. Следващия път ви забелязах да се измъквате от жилището ми с приятеля си.
— Откъде взехте този номер? Няма го в указателя.
— Няма напълно секретна информация, мис Тайлър — засмя се Донован, — ако човек знае къде да търси. Предполагам, вече сте разбрали, че аз знам.
— Какво искате?
— Вече ви казах. Да поговорим.
— Нямам какво да ви кажа. — Ригс се доближи до телефона и притисна ухо към слушалката. Лу Ан се опита да го отблъсне, но не успя.
— Напротив, имате. А и аз искам да ви разкажа много неща. Разбирам реакцията ви онзи ден. Може би трябваше да подходя по различен начин, но това е вече минало. Абсолютно съм сигурен, че вашата история е истинска бомба и искам да я споделите с мен.
— Нямам какво да споделям с вас.
Донован замълча за миг. Обикновено не използваше подобни прийоми, но сега не можеше да измисли алтернативна стратегия. Реши да опита.
— Предлагам ви според мен добър изход. Ако се съгласите да поговорим, ще ви дам четирийсет и осем часа да напуснете страната и тогава ще предам материала. Ако откажете да се срещнем, ще публикувам всичко, което знам досега, веднага щом затворя телефона. — Той усети как цялото му същество се бунтува, но си наложи да продължи: — При убийство няма давност, Лу Ан.
Ригс се взря с широко отворени очи в нея. Тя извърна поглед.
— Къде? — запита тя. Ригс клатеше яростно глава, но тя не му обърна внимание.
— Нека да бъде на много оживено място — каза Донован. — „Кръчмата на Мичи“. Сигурен съм, че знаеш къде е. В един часа. И не води никого със себе си. Прекалено съм стар за пистолети и състезателни коли. Ако усетя, че приятелят ти или някой друг е наоколо, сделката пропада. Ще се обадя на шерифа в Джорджия. Ясно ли е?
Лу Ан дръпна слушалката от Ригс и затвори с трясък. Той я хвана за раменете.
— Би ли желала да ме осведомиш какво става? Кого се предполага, че си убила? Някого в Джорджия ли?
Лу Ан се изправи, лицето й беше алено от внезапно разкритата тайна. Ригс я сграбчи за ръката и я дръпна грубо към себе си.
— Кажи ми, по дяволите, какво става.
Тя се завъртя и светкавично заби десния си юмрук в брадичката му. Главата му отхвръкна назад и се удари в стената.
Когато се свести, Ригс лежеше на леглото. Лу Ан седеше до него и налагаше удареното място със студен компрес. Главата го болеше ужасно.
— По дяволите! — изруга през стиснати зъби той.
— Извинявай, Матю, не исках да направя такова нещо. Просто…
— Не мога да повярвам, че ме просна в безсъзнание — взря се изумено в нея Ригс. — Не съм някой мъжкар грубиян, но не мога да повярвам, че жена ме свали на пода с един юмрук.
— Доста потренирах като малка — усмихна се тя, — а и съм твърде яка. Но си мисля, че ударът в стената беше от решаващо значение — прояви любезността да добави тя.
Ригс потърка челюстта си и седна.
— Следващия път, когато спорим и решиш да ми биеш един, просто ми кажи и ще се предам веднага. Съгласна ли си?
— Няма да те удрям повече — докосна лицето му нежно тя и го целуна по челото.
— Ще се срещнеш ли с него? — Ригс погледна към телефона.
— Нямам друг избор.
— Идвам с теб.
— Нали го чу? — поклати глава Лу Ан.
— Не мога да повярвам, че си убила някого — въздъхна Ригс.
Лу Ан на свой ред пое дълбоко дъх и реши да му каже.
— Не съм го убила. Беше при самозащита. Мъжът, с когото живеех преди десет години, се беше забъркал в някаква афера с наркотици. А аз случайно попаднах в разгара на скандала.
— Значи уби приятеля си?
— Не, мъжа, който уби приятеля ми.
— А полицията…
— Не дочаках да видя какво ще правят.
— Наркотици. Оттам ли са парите? — Ригс се огледа.
— Не, разбира се — изсмя се Лу Ан. — Той беше от дребните играчи. Това тук няма нищо общо с дрогата.
Ригс отчаяно искаше да попита кое тогава има нещо общо, но се въздържа, защото усети, че за момента му е разкрила достатъчно тайни от миналото си. Затова безсилно наблюдаваше как тя излиза от стаята, влачейки покривката на леглото зад себе си. Добре очертаните мускули на голия й гръб излъчваха осезаемо напрежение.
— Лу Ан? Това ли е истинското ти име?
— Лу Ан Тайлър — обърна се тя и кимна леко. — Беше прав за Джорджия. Преди десет години бях съвсем друга.