— Вярвам ти, макар да се обзалагам, че винаги си имала кураж. — Той се опита да се усмихне, но не се получи. После бръкна в джоба си и й хвърли ключовете. Тя ги улови във въздуха.
— Благодаря, че ми позволи да използвам беемвето ти. Може да ти потрябват пак много конски сили, в случай че оня реши да те преследва отново.
Тя се намръщи, наведе глава и излезе от стаята.
40
Облечена в дълго черно кожено палто и шапка и с големи тъмни очила, Лу Ан стоеше пред „Кръчмата на Мичи“, историческа сграда от седемнайсети век на пътя за Монтичело. Беше обяд и тя започваше да се пълни с туристи, които се зареждаха с енергия за посещението си в дома на Джефърсън или пък, вече изтощени след визитата, сега унищожаваха огромни количества пържени пилета. В камината вътре гореше огън и Лу Ан, която бе пристигнала нарочно твърде рано, за да огледа мястото, се бе постоплила, преди да излезе да чака отвън. Когато мъжът се доближи до нея, тя вдигна глава. Позна го веднага, макар че сега нямаше брада.
— Да вървим — каза Донован.
— Да вървим къде? — погледна го тя.
— Карай след мен. Ще те гледам в огледалото. Ако видя, че някой ни следи, вдигам телефона и ти отиваш в затвора.
— Никъде не отивам. Не те познавам, не знам какво искаш. Каза, че трябва да се срещнем. Добре, ето ме.
Донован се огледа и кимна към тълпите от хора, влизащи в кръчмата.
— Имах предвид някое по-тихо място.
— Ти го избра.
— Права си. — Донован пъхна ръце в джобовете си и се взря в нея. Очевидно изпитваше неудобство.
— Слушай, имам едно предложение — наруши мълчанието Лу Ан. — Да се поразходим с моята кола. — Тя го изгледа заплашително и промърмори: — Но не се опитвай да ми погодиш някой номер, защото ще пострадаш.
Донован изхъмка нещо и млъкна. Някаква светлинка в очите й така го стресна, че той усети как по гърба му пролазват тръпки, и я последва безропотно до колата.
Лу Ан излезе на магистралата и включи на автоматично управление. Донован се обърна към нея.
— Преди малко ме заплаши с физическа разправа. Може наистина да си убила онзи мъж в караваната.
— Не съм убивала никого. Не съм направила нищо лошо в караваната.
Донован се взря в лицето й, после обърна глава. Когато заговори, тонът му беше по-спокоен, по-мек.
— Последните няколко месеца те търсих много упорито, Лу Ан, но не съм го правил, за да разбия живота ти.
— А защо тогава? — запита рязко тя.
— Кажи ми, какво се случи в оная каравана? Лу Ан поклати глава отвратено и не отговори.
— В много мръсотия съм се ровил през живота си и много добре мога да чета между редовете. Не вярвам, че си убила някого — продължи Донован. — Хайде, аз не съм ченге. Ако искаш, можеш да ме провериш, че не нося микрофонче. Изчел съм всичко, писано във вестниците. Искам да чуя твоята версия.
— Дуейн се занимаваше с наркотици — въздъхна дълбоко Лу Ан. — Не знаех нищо за това. Просто исках да се отърва от тоя живот. Отидох в караваната да му кажа, че го напускам. Някой го беше намушкал с нож, много пъти при това. Някакъв мъж ме стисна за гърлото, после се опита да ме заколи. Сборичкахме се. Ударих го с телефона и той умря.
— Просто го удари с телефона, така ли? — Донован изглеждаше искрено озадачен.
— Праснах го здравата. Сигурно съм му пукнала черепа.
— Той не е умрял от това — потри замислено брадичката си Донован. — Бил е прободен смъртоносно с нож.
Беемвето едва не излетя от пътя. Лу Ан се взря в спътника си с изцъклени от изумление очи.
— Какво? — изкрещя тя.
— Видях резултатите от аутопсията. Имал е рана на главата, но не е била смъртоносна. Умрял е от многобройни прорезни рани в областта на гърдите. Няма спор по този въпрос.
Не й трябваше много време да осъзнае какво всъщност се бе случило. Рейнбоу. Рейнбоу го бе убил. А после я беше излъгал. Тя потръпна цялата. Защо ли толкова се учудвам, запита се накрая сама.
— През всичките тези години си мислех, че аз съм го убила.
— Ужасна тайна си носила в себе си, Лу Ан. Радвам се, че сега можеш да се освободиш от нея.
— Полицията едва ли проявява вече интерес. Минаха десет години — сви рамене Лу Ан.
— За съжаление имаш лош късмет. В момента чичото на Дуейн Харви е шериф в Рикърсвил.
— Били Харви е станал шериф? — изненада се Лу Ан. — Та той е един от най-големите негодници в областта. Имаше сервиз за разглобяване на крадени автомобили. Контролираше нелегалния хазарт в баровете и се занимаваше с всичко, от което може да се спечели някой долар по нечестен път. Дуейн се опитваше да влезе в бизнеса с него, но Били знаеше, че Дуейн е глупав и на него не може да се разчита. Сигурно затова Дуейн се захвана да продава наркотици в Гуинет.