Отсреща отговори телефонният секретар. Ригс издиктува серия цифри и името си. Говореше бавно, за да може компютърът да потвърди автентичността на гласовите му параметри. Ригс затвори. След минута телефонът иззвъня.
— Бързо реагирате — каза Матю доволно.
— Този номер се радва на особено внимание. Какво става? Неприятности ли имаш?
— Не конкретно. Но попаднах на нещо, което искам да проверя.
— Лице, място или предмет?
— Лице.
— Записвам. За кого става дума?
Ригс си пое дълбоко дъх. За бога, дано да не грешеше! Трябваше да бъде много внимателен, преди да разбере как точно стоят работите.
— Трябва ми информация за жена на име Лу Ан Тайлър.
Телефонът в колата на Лу Ан иззвъня. Гласът в слушалката й помогна да диша по-леко.
— Не ми казвай къде си, Чарли. Не можем да сме сигурни, че линията не се подслушва. Обади ми се на уговореното място след двайсет минути. — Тя затвори. При пристигането си тук си бяха набелязали един външен телефон в закусвалнята „Макдоналдс“ край пътя. Там щяха да се търсят.
След двайсет минути тя стоеше до телефона и грабна слушалката при първото иззвъняване,
— Как е Лиса?
— Чудесно, и двамата сме добре. — Чарли говореше съвсем тихо. — Още се цупи, но детето не е виновно.
— Знам. Говори ли ти въобще?
— Малко. В момента ни мрази и двамата. Това момиченце си има характер. Няма на кого да прилича, нали така?
— Къде сте сега?
— В едни мотел в предградията на Гетисбърг, Пенсилвания. Трябваше да спрем, защото заспивах на кормилото. Лиса още спи, след като цяла нощ мълча и гледа през прозореца на колата.
— Не си използвал кредитна карта, нали? Джаксън може да я проследи.
— Да не мислиш, че съм новак в бягането? Само в брой, миличка.
— Някой да ви е преследвал?
— Променях маршрута, движих се по магистрали, после по междуселски пътища, спирах на оживени места. Проверих всяка кола след нас. Никой не ни следи. При теб как е? Разбра ли се с Ригс?
— Може да се каже — изчерви се при този въпрос Лу Ан, но продължи небрежно: — Срещнах се с Донован.
— С кого?
— Мъжът, който ме преследваше. Казва се Донован. И е журналист. Знае за дванайсетте души, спечелили от лотарията.
— По дяволите! И как е научил?
— Доста е сложно, но главно защото никой от нас не е обявил фалит. Всъщност всички сме забогатели още повече благодарение на добри финансови консултанти. Оказва се, че това е доста необичайно за хора, спечелили големи суми от лотарията.
— Значи и Джаксън може да прави грешки.
— Доста успокоителна мисъл. Трябва да тръгвам. Дай ми номера си. — Чарли издиктува цифрите.
— Взел съм и клетъчния телефон, Лу Ан. Нали знаеш номера.
— Наизуст.
— Не ми харесва, че си сама в тая каша. Наистина.
— Ще се оправя, Чарли. Просто трябва да премисля някои неща. Искам да съм готова, когато се появи Джаксън.
— Не съм убеден, че това е възможно. Той не е човек.
Лу Ан затвори и тръгна към колата, озъртайки се крадешком за подозрителни лица. Но това беше и проблемът — Джаксън никога не изглеждаше подозрителен.
Чарли затвори, погледна спящата Лиса и отиде до прозореца. Стаята им беше на приземния етаж на мотела, построен във формата на подкова, така че Чарли виждаше пред себе си не само паркинга, но и част от сградата. Всеки половин час той поглеждаше през прозореца, за да провери кой спира. Беше избрал една от най-отдалечените стаи, та да забележи по-лесно евентуалния си преследвач. Но въпреки всички предохранителни мерки не би могъл да види бинокъла, насочен към него от тъмната стая точно срещу тяхната. Наблюдаващият ги не бе дошъл с кола. Бе се промъкнал в стаята, докато Чарли и Лиса вечеряха. Сега той остави бинокъла на масата и си записа нещо, преди да застане отново на пост.
42
Беемвето спря отпред. Лу Ан седеше в колата и се взираше в къщата. Не се беше прибрала у дома. След като бе карала без посока около час, бе решила да дойде тук. Джипът беше паркиран отпред, значи собственикът му беше вътре. Тя излезе от колата и тръгна по стълбите.
Ригс чу стъпките й. Точно привършваше телефонния си разговор. На бюрото бяха разпилени листове хартия, съдържащи повече информация, отколкото би желал да получи. Стомахът му се свиваше само при мисълта за нея.
Той отвори вратата и Лу Ан профуча покрай него, без да го погледне.
— Как мина? — запита той.
Лу Ан се повъртя из стаята, после се отпусна на канапето и чак тогава вдигна очи към него.
— Не особено добре. — Гласът й беше равен и безизразен.