Лу Ан Тайлър е знаела, че ще спечели на лотарията.
Изводите от последното хрумване разтърсиха агента с мрачното лице. Не можеше да повярва, че не е видял тази възможност още преди десет години. Тогава търсеше евентуалния убиец и нищо повече. Успокои се с факта, че преди десет години не е имал нишката Романело, над която да размишлява.
Мастърс нямаше понятие за корупцията около лотарията през миналия век, но си спомняше скандалите през петдесетте години. Те му изглеждаха смешни на фона на предположението му.
Преди десет години някой бе подкупил националната лотария. Поне веднъж, а вероятно и повече пъти. Ужасяваше се при мисълта за последиците. Правителството разчиташе на постъпленията от лотарията, за да финансира безброй програми, които бяха получили такива политически гаранции, че бе невъзможно да се прекратят. Но ако финансовият източник бе покварен? Ако американският народ узнаеше този факт?
При тази мисъл устата на Мастърс пресъхна. Пийна малко вода, глътна два аспирина да успокои честото главоболие, посъвзе се и вдигна телефона.
— Свържи ме с директора. — Докато чакаше, си помисли, че това вероятно трябва да се докладва в Белия дом. Щеше да остави директорът да говори с министъра на правосъдието, а той пък с президента. Ако изводите му се окажеха верни, щеше да се излее такава помия, че да оплиска всички.
45
Джаксън отново беше в апартамента си и отново се взираше в портативния компютър. Лу Ан се бе срещала с Ригс вече няколко пъти. Джаксън щеше да я чака да се обади още няколко часа. Но, тъй или иначе, тя го бе разочаровала. Така и не монтира на телефона й подслушвателно устройство — пропуск, който за момента не си струваше да поправя. Не беше очаквал, че тя ще скрие Лиса толкова бързо. Човекът, когото нае да следи действията на Лу Ан, трябваше да проследи Чарли и Лиса, тъй че Джаксън се лиши от две ценни очи. Поради това и не разбра, че Лу Ан и Донован се бяха срещнали вече.
Мислеше си да ангажира повече хора в следенето, но многото непознати, спотайващи се в града, вероятно щяха да събудят подозрения. А той искаше по възможност да избегне това, най-вече заради една неясна и съмнителна личност: Матю Ригс. Беше изпратил отпечатъци от пръстите му на информационния си източник и сега чакаше резултата.
Джаксън зяпна от изумление, когато данните затрептяха на екрана. Името, което съответстваше на отпечатъците, не беше Матю Ригс. За миг Джаксън се почуди дали не е взел погрешка нечии други отпечатъци от къщата на пазача. Но това беше невъзможно: сам видя точното място, което наричащият се Матю Ригс бе докоснал. Реши да провери дали пък компютърната информация не е погрешна. Набра номера и дълго разговаря със своя човек.
— Не беше лесно — казаха му. — Първоначално минахме по обичайните канали, за да избегнем подозрения. Сигурно запитването е стигнало до по-високо равнище и се получи отговор, че такива отпечатъци не са архивирани.
— Но нали са идентифицирали човека — каза Джаксън.
— Да, но само след като използвахме други канали. — Джаксън знаеше, че това означава незаконно проникване в базата данни.
— Но името е различно от това, което използва сега, и принадлежи на някакъв покойник.
— Именно. Само че когато някой престъпник умре, според стандартната процедура вземат отпечатъци от трупа и ги изпращат на ФБР за проверка. След това отпечатъците се изтриват от базата данни. В резултат на това практически няма съхранени отпечатъци на мъртъвци.
— Тогава как ще обясниш току-що изпратеното? Защо ще водят този човек като покойник, и то под друго име?