— Това ми подсказва, че истинското му име е в базата данни, а сегашното е фалшиво. А фактът, че го водят за мъртъв, говори, че ФБР иска да го представи за такъв, включително пред хора, които се опитват да го идентифицират по компютърен път. И друг път са го правили.
— Защо?
След като получи отговор, Джаксън бавно остави слушалката. Сега проумя всичко. Взря се в екрана. Даниъл Бъкман: покойник.
По-малко от три минути, след като Лу Ан си тръгна, телефонът на Ригс иззвъня. Съобщението беше кратко и сбито, ио успя да го вледени.
— Някой току-що влезе нелегално във файла с отпечатъците ти чрез автоматизираната система за дактилоскопско разпознаване. И то някой спец, защото не разбрахме какво става, докато не измъкна информацията. Бъди изключително предпазлив, сега правим проверка.
Ригс затръшна слушалката и грабна приемателното устройство. Забави се колкото да отключи едно чекмедже на бюрото си, откъдето измъкна два пистолета, две пачки патрони и кобур с каишки. Сложи по-големия пистолет в джоба си, а малкия пъхна в кобура, чиито каишки стегна около глезена си. После хукна към джипа. Надяваше се, че Лу Ан не е открила и изхвърлила от колата си предавателя.
46
От телефона в колата си Лу Ан набра номера, който Джаксън й бе оставил. Той й позвъни след по-малко от минута.
— И аз съм в движение — каза й. — Трябва да поговорим.
— Обаждам се да докладвам, както поиска.
— Добре. Вярвам, че имаш много да разправяш.
— Мисля, че не сме изправени пред никакъв проблем.
— Нима? Радвам се да го чуя.
— Искаш ли да говоря, или не? — попита сухо Лу Ан.
— Да, но не по телефона. Ще се срещнем.
— Защо?
— А защо не? — изстреля той. — Имам информация, която може да те заинтригува.
— За какво?
— По-скоро за кого. За Матю Ригс. Ще ти кажа истинското му име, какъв е всъщност и защо трябва да си нащрек, когато общуваш с него.
— Можеш да ми кажеш всичко това по телефона.
— Ти май не ме чу, Лу Ан. Казах, че ще се срещнеш с мен.
— Защо съм длъжна?
— Ще ти предоставя чудесен аргумент. В противен случай ще открия Ригс и до половин час ще го очистя. Ще му отрежа главата и ще ти я пратя по пощата. Ако му се обадиш да го предупредиш, ще ида у вас и ще убия всички — от прислужничките до градинарите, а къщата ти ще изгори до основи. После ще вляза в училището на скъпоценната ти дъщеря и ще изколя децата. Можеш да си звъниш, да предупреждаваш целия град, но аз просто ще започна да избивам който ми попадне. Достатъчен аргумент ли е това, Лу Ан, или искаш да чуеш още?
Пребледняла и разтреперана от тази зловеща словесна атака, Лу Ан едва си пое дъх. Знаеше, че той може да осъществи всяка своя безумна закана.
— Къде и кога?
— Също както едно време. Като говорим за миналото, защо не поканиш и Чарли да дойде при нас? Това засяга и него.
Лу Ан отдалечи слушалката от ухото си и я погледна тъй, сякаш искаше да я изпепели заедно с човека отсреща.
— В момента отсъства.
— О, боже, аз пък си мислех, че не се отделя от полата ти, верен до гроб.
— Не сме сиамски близнаци. Той си има свой живот. Все още, помисли си Джаксън. Като теб засега. Но се съмнявам, че дълго ще го има.
— Да се срещнем в малката къща, където се беше настанил нашият любопитен приятел. Ще успееш ли да дойдеш за трийсет минути?
— Ще успея.
Джаксън пусна слушалката и попипа ножа, скрит в якето му. На десет мили разстояние Лу Ан почти огледално повтори жеста му и свали предпазителя на своя пистолет.
Докато Лу Ан караше по черния път, опасан с дървета, започна да се смрачава. През нощта бе валяло проливно. При една дълбока локва върху предното стъкло плисна вода и тя се сепна. Когато наближи къщичката, намали и зашари с очи. Нямаше кола, нито човек, но тя знаеше, че това не означава нищо. Джаксън се появяваше и изчезваше когато си поиска, по-незабележим и от вълничките, които образува камъче, хвърлено в океана. Спря беемвето пред паянтовата постройка и слезе от него. Коленичи и се взря в мократа земя. Нямаше следи от гуми, които иначе щяха да се отпечатат в калта.
Лу Ан огледа къщичката. Той сигурно беше вътре. Този човек излъчваше миризма, доловима само от нея. Лъхаше на усоен гроб. Пое си дъх и пристъпи към вратата. Влезе и се озърна.
— Подрани — каза Джаксън и изникна от тъмното. Преобразяваше лицето си по един и същи начин при всяка тяхна среща очи в очи. Обичаше последователността. Беше с кожено яке и джинси. Черна скиорска шапка покриваше темето му. Беше обут в тъмни апрески. — Поне дойде сама — добави той.
— Надявам се, че това важи и за теб.
Джаксън се подсмихна, скръсти ръце и се облегна на стената.