— Можеш да докладваш вече — нареди й.
Лу Ан беше пъхнала ръце в жакета си и единият й юмрук стискаше пистолета. През джоба успя да насочи дулото към него.
Движенията й бяха незабележими, но Джаксън наклони глава и се усмихна.
— Спомням си много точно как каза, че не би убила човек хладнокръвно.
— За всичко има изключения.
— Прекрасно, но нямаме време за игрички. Докладвай! Лу Ан заговори насечено.
— Срещнах се с Донован. Той е човекът, който ме следи. Томас Донован. — Предполагаше, че Джаксън вече е разучил Донован. Докато идваше насам, реши, че най-добрият подход е да говори предимно истината и да лъже само в критични моменти. Полуистината бе чудесен начин да му вдъхне доверие, а тъкмо сега това й бе много необходимо. — Той е журналист от „Вашингтон Трибюн“.
Очите на Джаксън я фиксираха напрегнато.
— Продължавай.
— Пишел материал за лотарията. За дванайсетте спечелили отпреди десет години. — Тя кимна към него. — Знаеш ги. Всичките процъфтяват финансово.
— И какво?
— Донован решил да разбере как са успели до един, след като толкова много от другите спечелили са се разорили. Всяка година един и същи процент. Тъй че твоята дванайсеторка му се набила на очи.
Джаксън умело прикри раздразнението си. Обичаше да изпипва нещата, а ето че бе направил ужасен пропуск.
— Какво му каза?
— Казах му, че организаторите на лотария са ме насочили към отлична инвестиционна фирма. Дадох му името на тази, която ползваше ти. Надявам се, че е легитимна.
— Напълно — отвърна Джаксън. — Поне на повърхността. А за другите какво обясни?
— Казах му, че не знам за тях, но може би са се обърнали към същата фирма.
— И той повярва ли?
— Да кажем, че беше разочарован. Искаше да пише статия за това как богатите прецакват бедняците, които печелят лотарията, а после паразитни финансови компании обсебват сметките им, вземат си своя пай, а на печелившите оставят само адвокатските хонорари за обявяване на фалит. Казах му, че категорично не съм съгласна с извода му. При мен всичко е наред.
— Знаеше ли за ситуацията в Джорджия?
— Мисля, че първоначално това го е насочило към мен. — Лу Ан въздъхна облекчено, като видя, че Джаксън кимна при тази забележка. Явно, че и той бе стигнал до същото заключение.
— Май очакваше да му призная за някаква огромна конспирация.
— Спомена ли за други теории относно фалшифицирането на лотарията?
И най-малкото колебание сега щеше да е пагубно, тъй че тя бързо изстреля:
— Не. Макар че според него беше подготвил страхотен материал. Казах му да разговаря директно с инвестиционната фирма и че нямам какво да крия. Това, изглежда, го поохлади. Предложих му, ако иска, да се свърже с полицията в Джорджия и че май е време нещата да излязат наяве.
— Не си го казала на сериозно, нали?
— Исках да повярва, че така мисля. Реших, че ако започна да му опонирам и да се мъча да скрия нещо, ще стане още по-подозрителен. При моята увереност той сви платната.
— Как се разделихте?
— Благодари ми за срещата, дори се извини за безпокойството. Можел пак да ме потърси, но не го каза убедено. — Лу Ан видя, че Джаксън пак наклони глава. Не беше очаквала от себе си, че ще се справи толкова добре. — Слезе от колата ми, качи се в своята и си замина.
Джаксън помълча известно време, а после изръкопляска.
— Обичам хубавите представления и мисля, че ти си се справила чудесно, Лу Ан.
— Добър учител имах.
— Какво?
— Преди десет години. На летището, където преобрази външността ми. Тогава каза, че най-добрият начин да се скриеш е да биеш на очи, защото това противоречи на човешката интуиция. Използвах същия принцип. Направи се на прям, честен и отзивчив и где приспиш всякакви подозрения.
— Поласкан съм, че си запомнила всичко това.
Лу Ан знаеше, че повечето мъже обичат да им галят самочувствието и Джаксън не правеше изключение в това отношение, макар да беше безпримерен в много други. Колкото се може най-сдържано Лу Ан каза:
— Трудно би те забравил човек. Значи не е нужно да се занимаваш с Донован, той е безобиден. А сега ми кажи за Ригс.
На лицето му се появи усмивка.
— Тази сутрин бях свидетел на импровизираната ви среща в задния двор. Беше доста забавно. Съдейки по оскъдното ти облекло, Ригс сигурно е прекарал приятна сутрин.
Лу Ан потисна гнева си от тази язвителна забележка. Сега й трябваше информация, затова само каза:
— Още една причина да трябва да знам всичко за него.
— Добре, да започнем с истинското му име: Даниъл Бъкман.
— Бъкман ли? Защо трябва да има друго име?
— Точно ти ли задаваш този въпрос? Защо хората сменят имената си, Лу Ан?