Докато караше, Джаксън разсъждаваше как да се справи с Лу Ан и приятелчето Ригс. Предателството й излезе наяве и вече нямаше да има прошка. Скоро щеше да се съсредоточи върху присъдата. Но първо трябваше да се погрижи за нещо друго.
Джаксън влезе в апартамента на Донован, затвори вратата и поспря да се огледа. И да го забележеха, нямаше страшно — тялото на Донован бе станало на пепел. Но той не разполагаше с време за губене. Всеки журналист си има собствен архив и Джаксън трябваше да го открие бързо. Защото много скоро камериерката на Рейнълдс щеше да открие трупа и да уведоми полицията. А следите, благодарение и на самия него, водеха към Донован.
Бързо, но последователно претърси жилището и скоро откри каквото му трябваше. Натрупа кутиите с материали в тясното преддверие — същите онези, които Донован бе носил в Шарлътсвил. После се зае с компютъра. За късмет Донован не си бе направил труда да използва пароли. В твърдия диск нямаше нищо. Изглежда, бе записвал всичко на дискети. Надникна зад компютъра и зад бюрото. Нямаше модем. За всеки случай отново прегледа програмните икони. Не беше включен в Америка Онлайн, нямаше електронна поща. Колко старомоден човек! После Джаксън прибра всички дискети от чекмеджето. Щеше да ги прегледа по-късно.
Канеше се да тръгва, когато съзря апарата с телефонен секретар. Червената светлинна мигаше. Отиде и натисна бутона за прослушване. Първите три съобщения бяха безобидни. Но четвъртият глас го накара да подскочи и той наведе ниско глава, за да улови всяка дума.
Алиша Крейн звучеше нервно и уплашено. Къде си, Томас, умолително питаше тя. Никакъв не се обаждаш. Това, с което си се захванал, е много, много опасно. Моля те, моля те, позвъни!
Джаксън пренави лентата и отново изслуша Алиша. Натисна друг бутон на апарата. Накрая вдигна кутиите и излезе от апартамента.
49
Лу Ан разгледа отдалеч мемориала на Линкълн, докато прекосяваше Потомак по Мемориъл Бридж. Водите на реката бяха тъмни и пенливи. Беше сутрешният пиков час и движението по моста бе много натоварено. Пренощуваха в един мотел край Фредериксбърг, а после се отправиха към столицата и прекараха следващата нощ в мотела до Арлингтън. Ригс позвъни тук-там и отскочи до някаква работилница, подготвяйки се за предстоящите събития. После хапнаха в стаята и Ригс изложи своя план, чиито детайли Лу Ан запамети бързо. След като свършиха и това, угасиха лампите. Единият щеше да спи, а другият да пази — планираха да почиват на смени. Но никой от двамата не мигна. Прекараха нощта нащрек, ослушвайки се за звуци, които биха възвестили нова вълна от опасности.
— Не мога да повярвам, че правя всичко това — каза Лу Ан, докато караше.
— Ей, нали каза, че ми се доверяваш.
— Така е.
— Лу Ан, аз знам какво върша. Две неща зная: как да строя сгради и как работи Бюрото. Така трябва да действаме. Това е единственият разумен начин. Ако побегнеш, в крайна сметка ще те намерят.
Лу Ан се загледа в движението, мислейки напрегнато за това, което им предстоеше.
— Не ти ли е нервно? — попита тя. — Искам да кажа, че не знаеш на какво ще налетиш. Той й се усмихна.
— В това се крие очарованието, не мислиш ли?
— Ти си луд човек, Матю. Единственото, за което мечтая, е да няма лоши изненади; искам мъничко спокойствие, и толкова, а ти се опияняваш от ходенето по ръба на пропастта.
— Зависи от гледната точка. — Той надникна през прозореца. — Ето че пристигнахме. — Показа й едно свободно място край бордюра и тя паркира там. Ригс слезе от колата и провря глава през прозореца.
— Помниш ли плана?
— Нали го научих наизуст снощи — кимна тя.
— Добре, ще се видим скоро.
Докато Ригс се отправяше към телефонния автомат отсреща, Лу Ан огледа огромната грозна сграда. На фасадата пишеше „Хувър Билдинг“. Седалището на Федералното бюро за разследване. Лу Ан потрепери и сложи тъмните си очила. Включи на скорост и се помъчи да овладее нервите си. Ужасно много се надяваше, че този човек знае какво върши.