— И нито дума на полицията, обещаваш ли? — Той вдигна възглавницата.
Когато Алиша видя приближаването на възглавницата, челюстта й затрепери неудържимо.
— Питър, Питър! Моля те, недей!
Думите му бяха изречени много отчетливо:
— Казвам се Джаксън, Алиша. Питър Крейн вече умря.
С внезапен скок я повали на дивана и затисна лицето й с възглавницата. Тя се съпротивляваше яростно, риташе, дращеше, извиваше тяло, но беше дребничка и толкова безсилна; той почти не усети, че Алиша се бори за живота си. Джаксън бе посветил години на закаляване на тялото си. А тя само бе чакала точното копие на баща им да влезе галантно в нейния свят, през което време мускулите и умът й бяха омекнали.
Свърши се скоро. Бесните движения се укротиха бързо и после съвсем замряха. Бледата й дясна ръка се изхлузи от дивана. Той отмести възглавницата и се насили да я погледне. Поне това бе заслужила. Устата й беше леко отворена, очите й — оцъклени. Той побърза да ги склопи, седна до нея и нежно загали ръката й. Не се опита да сдържи сълзите си. Това нямаше да му помогне. Помъчи се да си спомни кога за последен път е плакал, но не успя. Колко здравословни можеха да бъдат сълзите, след като дори не ги помпеше?
Скръсти ръцете й на гърдите, но после реши да прихлупи дланите й на кръста. Внимателно вдигна краката й на дивана и сложи под главата й възглавницата, с която я бе удушил, след което равномерно разпиля косата й по нея. Помисли си, че в смъртта е много красива, макар и неподвижна. Излъчваше някакво спокойствие, някакво умиротворение, което го утешаваше, сякаш стореното не беше чак толкова ужасно.
Поколеба се за миг, но после провери пулса й. Ако все още беше жива, той щеше да побегне от стаята, да напусне страната и да не я закача повече. Нямаше да бъде толкова груб. Сестра му беше все пак. Но тя бе мъртва. Джаксън стана и я погледна за последен път.
Не трябваше да се стига дотук. Сега единственият му роднина оставаше безполезният Роджър. Защо не отиде него да убие. Той трябваше да лежи тук вместо любимата му Алиша. Но Роджър не заслужаваше това усилие. Замръзна за миг при мисълта, която му хрумна. Брат му би могъл да играе поддържаща роля в спектакъла. Щеше да му се обади и да му направи предложение. Такова, на каквото по-малкият му брат нямаше да устои, тъй като то щеше да е кеш; най-силният наркотик, който изобщо съществуваше.
Той събра маскировъчните материали и старателно започна да се преобразява, като поглеждаше крадешком към мъртвата си сестра. Ръцете му бяха с тънко покритие, подобно на лак, и не се притесняваше, че ще остави следи от пръсти. Излезе от задната врата. Скоро щяха да я открият. Алиша бе казала, че камериерката е излязла да свърши някаква работа. Имаше голям шанс полицията да помисли, че Томас Донован е продължил да вилнее и е убил своята приятелка Алиша Морган Крейн. Некрологът й щеше да е дълъг, бе потомка на знатна фамилия. Имаше много, за което да се пише. В някакъв момент Джаксън трябваше да се върне, отново в истинския си образ, за да я погребе. На Роджър не можеше да се разчита. Съжалявам, Алиша. Не трябваше да се стига дотук.
Докато вървеше по улицата, все още замаян от стореното, мисълта му най-сетне успя да се съсредоточи върху единствената личност, която бе отговорна за това.
Лу Ан Тайлър щеше да си плати за всичко, което изпитваше сега той. Болката, която го прониза така жестоко, щеше да я измъчва стократно по-силно, докато не го замолеше да я довърши, да я умъртви, защото всяко поемане на дъх щеше да е адско мъчение, каквото никой човек не е способен да изтърпи. Дори тя.
А най-важното беше, че нямаше да се наложи той да я търси. Тя сама щеше да дойде. Щеше да долети при него с цялата бързина и сила, на която бе способно изключително жизненото й тяло. Защото той щеше да разполага с нещо, заради което Лу Ан би отишла навсякъде и би сторила всичко. С риск да загине. Така и ще стане, Лу Ан Тайлър, тиренце, Катрин Савидж.
53
Ригс за десети път обиколи парка между Капитолия и мемориала на Линкълн и пак погледна часовника си. Сделката с ФБР го бе поставила в най-уязвимата позиция на света, а Лу Ан закъсняваше с три часа. Ако изобщо не се появеше, какво щеше да стане с него? Джаксън все още вилнееше на свобода и Ригс се съмняваше, че ножът му ще пропусне целта си за втори път. Ако не предадеше този психопат на бившите си работодатели, както гласеше уговорката, те нямаше повече да го прикриват. Мафиотите, които преди пет години се зарекоха да го убият, скоро щяха да узнаят, че е жив, и тогава тежко му. Нямаше как да се върне в къщата си. Бизнесът му сигурно щеше да замре, а като капак на всичко нямаше и пет долара в джоба си, нито пък кола. Едва ли имаше друг по-сигурен начин да провали живота си.