Стовари се на една пейка и се загледа в паметника на Джордж Уошингтън, а студеният вятър вееше над ширналата се морава. Небето беше навъсено и всеки миг щеше да се продъни. Въздухът миришеше на дъжд. Колко прекрасно! А ти си между чука и наковалнята, мистър Ригс, каза си той. Емоционалният му барометър бе в най-ниската си точка, откакто жена му загина под изстрелите на бандитите. А само преди седмица водеше що-годе нормален живот. Строеше къщи за богатите, четеше си книги край бумтящата печка, посещаваше вечерния университет, мечтаеше си за ваканционно летуване…
Постопли с дъха си студените пръсти и пъхна ръце в джобовете си. Рамото му пулсираше болезнено. Тъкмо се канеше да тръгва, когато една ръка докосна тила му.
— Съжалявам.
Сърцето му подскочи и той светкавично обърна глава. Колкото и да й бе ядосан, не можа да сдържи усмивката си.
— За какво съжаляваш?
Лу Ан приседна до него и пъхна длан под ръката му. Не му отговори веднага. Остана така, зареяла поглед напред, а после въздъхна и погали ръката му.
— Имах опасения.
— Свързани с мен ли?
— Много съм глупава. След всичко, което направи, не биваше да се съмнявам в теб. Ригс я погледна нежно.
— Защо не? Всеки изпитва съмнения. А след последните десет години ти имат повече основание за това от другите хора. — Той се взря в очите й, забеляза насълзените ъгълчета и каза: — Но сега си тук. Дойде все пак. Значи издържах проверката, а?
Тя само кимна, неспособна да говори.
— Предлагам да потърсим топло местенце, където да ти разкажа какво стана, и да обсъдим тактиката. Как ти звучи?
— Твоя съм. — Тя стисна по-здраво ръката му, сякаш никога нямаше да го пусне. На него така му харесваше.
Зарязаха хондата, която можеше всеки миг да ги изостави, и наеха лимузина. Потеглиха на запад и спряха да обядват в почти безлюден ресторант. Още преди да влязат в него, Ригс я бе осведомил подробно за срещата си в Хувър Билдинг. Минаха покрай бара и седнаха на една маса в ъгъла. Лу Ан разсеяно загледа как барманът се мъчи да оправи картината на телевизора. Даваха някаква сапунена опера. Беше почти излегнат на бара и човъркаше зъбите си със сламка за коктейл, зяпнал в екрана.
Поръчаха си обяд и Ригс извади вестника. Не каза дума, докато тя не прочете репортажа докрай.
— Боже господи!
— Донован трябваше да те послуша.
— Мислиш ли, че Джаксън го е убил? Ригс кимна мрачно.
— Сигурно му е заложил капан. Накарал е Рейнълдс да му се обади и да обещае, че ще изпее всичко. Самият Джаксън отива там и убива и двамата, като натопява Донован.
Лу Ан захлупи лице с длани. Ригс нежно докосна косата й.
— Хей, Лу Ан, ти се опита да го предупредиш. Какво повече можеше да направиш?
— Можех да кажа „не“ на Джаксън преди десет години. Тогава нямаше да се случват такива неща.
— Да, но се обзалагам, че той щеше моментално да ти види сметката.
Лу Ан обърса очи с ръкава си.
— Значи вече си ми уговорил сделка с ФБР и за да я приключим, трябва да им предадем в ръцете Луцифер. — Тя отпи от кафето си. — А как точно ще стане това, би ли ми казал?
Ригс прибра вестника.
— Мислих го много, както сигурно се сещаш. Проблемът е, че планът не може да е нито много прост, нито много сложен. И в двата случая той ще надути капана.
— Мисля, че няма да пожелае нова среща с мен.
— Не, не това имах предвид. Той няма да се появи, но ще изпрати друг да те убие, което е още по-опасно.
— Не разбра ли, че обичам опасностите, Матю? Ако не ми се изпречваха постоянно, не знам какво щях да правя със себе си. Добре, няма да има среща, тогава какво?
— Както вече ти казах, разберем ли кой е той, ще се доберем до него. — Ригс млъкна, докато поднасяха обеда им. Когато сервитьорката се отдалечи, той продължи: — Нищо ли не си спомняш за този човек? Някаква следа, която да ни отведе във вярната посока.
— Той винаги беше маскиран.
— А финансовите документи, които ти изпращаше?
— Те бяха от фирма в Швейцария. Имам някакви в къщата, които май няма как да взема. Дори при сделката, нали? — Въпросително повдигна вежда.
— Не бих те посъветвал да се мяркаш там. Ако попаднеш на ченгетата, те може да забравят за сделката.
— Имам някакви други документи в банката ми в Ню Йорк.
— Пак е много рисковано.
— Мога да пиша на фирмата в Швейцария, но се съмнявам, че те знаят нещо. А и така да е, едва ли ще ни го кажат. Нали разбираш, хората си държат парите в Швейцария заради секретността.
— Добре, добре. Ами друго? Все нещо си спомняш за него — облеклото, говора, походката, миризмата. Някакви специални интереси? А Чарли? Може той да е забелязал нещо по-особено.