— В затвора няма да влезеш, ако това имаш предвид. — Той погали лицето й. — Не изглеждаш много щастлива. Тя се изчерви и се усмихна.
— Щастлива съм. — Но усмивката й бързо угасна.
— Знам какво си мислиш — каза Ригс.
— Докато не заловят Джаксън, животът ми виси на косъм.
Както и твоят, и на Чарли. — Устните й потрепериха. — И на Лиса. — Тя скочи изведнъж и грабна телефона.
— Какво правиш? — попита Ригс.
— Трябва да видя дъщеря си. Искам да се уверя, че е в безопасност.
— Чакай малко, какво ще им кажеш?
— Че можем да се срещнем някъде. Искам да е до мен. Няма да позволя да я докосне, освен ако първо не убие мен.
— Лу Ан, недей да…
— Това не подлежи на обсъждане — категорично го сряза тя.
— Добре, добре, разбрах. Но къде ще се срещнем с тях?
Лу Ан разтърка челото си.
— Не знам, има ли значение къде?
— Къде се намират сега? — попита Ригс.
— Последното, което разбрах, е, че се отправят към Вирджиния.
— С коя кола е Чарли?
— С роувъра.
— Чудесно, ще ни побере всичките. Ще се срещнем където са сега. Ще зарежем тази кола и ще се прехвърлим при тях. Ще се покрием някъде и ще чакаме ФБР да си свърши работата. Тъй че им се обади, а аз ще отскоча до денонощната закусвалня отсреща и ще купя нещо за ядене.
— Хубаво.
Когато Ригс се върна с два плика сандвичи, Лу Ан вече бе приключила разговора.
— Свърза ли се?
— В един мотел са недалеч от Данвил, Вирджиния. Но трябва пак да им се обадя, за да кажа кога ще сме там. — Тя се огледа. — Ей богу, къде се намираме сега?
— В Еджуд сме, щата Мериланд, на север от Болтимор. Данвил е на сто и петдесет километра южно от Шарлътсвил, което значи, че сме на пет-шест часа от Данвил.
— Добре, ако тръгнем сега…
— Лу Ан, полунощ е. Сега те ще лягат да спят.
— Е, и?
— И ние можем да полегнем, защото и двамата умираме за сън, да станем рано и да се срещнем утре по обяд.
— Не искам да чакам. Лиса трябва да е до мен.
— Лу Ан, рисковано е да караме толкова изтощени. Дори сега да тръгнем, няма да стигнем преди пет-шест сутринта. Нищо няма да им се случи дотогава. Хайде, мисля, че ни се събраха достатъчно емоции за един ден. А ако Лиса разбере, че идват тази нощ, няма да мигне.
— Не ме интересува, по-добре да е недоспала, но защитена. Ригс бавно поклати глава.
— Лу Ан, има друга причина, поради която не бива да се събираме с тях веднага, и тя е свързана с безопасността на Лиса.
— За какво говориш?
Ригс пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената.
— Джаксън се върти наоколо, както знаем. Последния път, когато го видяхме, избяга в гората. Може да се е върнал и да ни е проследил.
— Но нали е отишъл да убие Донован, Рейнълдс и Алиша Крейн?
— Може да е наел друг да ги убие. Или пък лично ги е убил, а е накарал някой да ни проследи. Джобът му е дълбок; малко са нещата, които не може да купи с пари.
Лу Ан си спомни за Антъни Романело. Джаксън го бе наел да я застреля.
— Значи може да е разбрал за срещата ти с ФБР? Както и да знае къде сме сега, така ли?
— Да, и ако хукнем към Лиса, го водим право при нея. Лу Ан рухна на леглото.
— Тогава не можем да отидем там, Матю — промълви унило тя.
— Знам — каза той и поглади рамото й.
— Но аз искам да видя детето си!
Ригс се замисли, после приседна до нея и стисна ръцете й в дланите си.
— Добре, нека останем тук тази нощ. В мрака е много по-лесно да ни проследят незабелязано. Рано сутринта ще тръгнем за Данвил. Ще си отваряме очите на четири. Като таен агент свикнах да надушвам и най-леко подозрителния човек. Ще избираме обиколни, ненатоварени пътища, често ще спираме и само от време на време ще караме по магистралата. Така ще бъде невъзможно някой да ни проследи. Ще се срещнем с тях в мотела и ще изпратим Чарли да отведе Лиса в офиса на ФБР в Шарлътсвил. Ще караме след тях, но няма да влизаме вътре. Не ми се ще отсега да те задържат. Но тъй като сключихме сделка с тях, нека се възползваме от защитните им ресурси. Как ти звучи?
— Значи утре ще видя Лиса? — усмихнато попита тя.
Той подпря с длан брадичката й.
— Да, утре.
Лу Ан се обади отново на Чарли и определи срещата за един часа на другия ден.
Пъхнаха се под завивките. Ригс обви тънкия й кръст със здравата си ръка и се сгуши до нея. Деветмилиметровият му пистолет беше под възглавницата, а бравата бе здраво залостена с облегалката на стола. Беше развил една крушка, бе я счупил и разпръснал стъкълцата пред вратата. Макар че не очакваше да стане нещо, искаше да се подсигури, за всеки случай.