56
Двамата агенти на ФБР пиеха горещо кафе и се наслаждаваха на красивата гледка сред покоя на късната сутрин. Но вятърът се усилваше и предвещаваше буря с пороен дъжд през нощта и на идния ден. Заели позиция на шосето под имението, двамата агенти ветерани не забелязаха никакво раздвижване, ала въпреки скуката стояха нащрек.
В единайсет часа към тях приближи кола. Когато спря, прозорчето откъм шофьора се смъкна. Сали Бийчам, икономката на Лу Ан, ги погледна в очакване и единият от тях й помаха да премине. Два часа по-рано, когато излизаше на покупки, присъствието им тук я бе изправило на нокти. Бяха си спестили дългите обяснения, но й дадоха да разбере, че с нищо не я застрашават. Да си вършела работата както обикновено. Бяха й дали телефонен номер, на който да позвъни, в случай че забележи нещо подозрително.
Този път, когато преминаваше покрай тях, тя изглеждаше много по-спокойна и дори изпитваше чувство за важност при това внимание.
— Съмнявам се, че Тайлър ще се върне да си хапне от тази храна — изкоментира едното ченге. Колегата му се подсмихна многозначително.
Следващото превозно средство, което приближи и спря на импровизирания пропускателен пункт, ги накара да изострят внимание. По-възрастният мъж, който караше микробуса, обясни, че е градинарят. По-младият до него бил помощникът му. Показаха карти за самоличност, които агентите провериха старателно и после позвъниха някъде за справка. Отвориха задната врата на микробуса, който наистина бе пълен с градинарски сечива, кашони и рула стара мушама. За всеки случай един от агентите подкара след микробуса нагоре по алеята.
Колата на Сали Бийчам бе паркирана пред входа на къщата. Отвътре се разнесе остро пиукане. Входната врата бе отворена и агентът видя как в този момент жената натиска бутоните да изключи алармената система. След миг пиукането спря. Двамата мъже слязоха от микробуса, извадиха някакви инструменти през задната врата, натрупаха ги на количка и се отправиха към двора. Когато изчезнаха зад къщата, агентът се качи в колата си и подкара към пункта на шосето.
Лу Ан и Ригс стояха на паркинга пред мотела край Данвил, щата Вирджиния. Ригс бе разговарял със съдържателя. Полицията била повикана през нощта. Човекът в стая 112 бил нападнат и зле ранен. Раната била толкова сериозна, че го вдигнали с хеликоптера на спешното отделение. Името, с което се регистрирал, не било Чарли. Но това не значеше нищо. Съдържателят нямаше представа дали човекът е дошъл с момиченце.
— Сигурна ли си, че бяха в стая сто и дванайсет? — попита Ригс.
— Естествено, че съм сигурна — извърна се рязко към него тя.
Лу Ан стисна очи, спря да снове и се залюля на токчетата си. Знаеше си! Предчувстваше какво е станало.
— Ох, къде да съм предполагал, че имаш телепатична връзка с тоя тип? — завайка се Ригс.
— Не с него, господ да го убие. С нея, с дъщеря ми!
При тези думи той занемя.
— Трябва да разберем нещо повече, Матю. Веднага.
Ригс се съгласи с нея, но не искаше да ходи в полицията. Щеше да изгуби много време в обяснения и, току-виж, арестували Лу Ан.
— Хайде каза накрая той.
Влязоха в мотела и Ригс позвъни на Мастърс от телефонния автомат на стената. Засега нямало и следа от Джаксън, а и Роджър Крейн се бил покрил. Ригс набързо обясни какво е станало през нощта.
— Чакай така — каза Мастърс.
Докато Ригс стоеше със слушалка на ухото, погледна Лу Ан, която не сваляше очи от него. Сигурен бе, че тя безмълвно чака да чуе най-страшното.
Когато Мастърс се обади отново, гласът му беше изнервен и глух. Ригс загърби Лу Ан, докато слушаше.
— Току-що говорих с участъка в Данвил. Информацията ти е вярна, в един крайградски мотел са намушкали човек. На картата му за самоличност пишело Робърт Чарлс Томас.
Чарли? Ригс облиза пресъхналите си устни и здраво стисна слушалката.
— Картата за самоличност ли? Не е ли могъл сам да говори с полицията?
— Бил е в кома. Загубил бил много кръв. Раната била професионална, така че кръвта му бавно да изтече до капка. Открили парализиращи стрели от електрически пистолет. Така го е обезвредил. Рано сутринта още не било ясно дали ще оживее.
— Как изглеждал? — Ригс чу шумолене на листове.
Беше почти уверен, че става дума за Чарли, но искаше да е абсолютно сигурен.
Мастърс заговори отново:
— Близо метър и деветдесет, шейсет и няколко годишен, със здраво тяло. Да, трябва да е бил здрав като бик, след като е издържал толкова.
Нямаше съмнение, че това е Чарли.
— Къде е той сега?