— Откарали са го в травматологията в Шарлътсвил.
Ригс почувства присъствието й зад гърба си. Обърна се и се вгледа в уплашените й очи.
— Джордж, не споменаха ли, че с него е имало десетгодишно момиче?
— Попитах ги. Казаха само, че раненият излязъл от комата за няколко минути и започнал да крещи някакво име.
— Лиса ли?
Ригс чу как Мастърс се покашля.
— Да. Дъщеря й ли е била? Онзи тип я е отвлякъл, нали?
— Така изглежда — едва успя да каже Ригс.
— Къде сте сега?
— Виж какво, Джордж, все още не съм склонен да ти съобщя.
Мастърс заговори по-настоятелно.
— Отвлякъл е детето. Вие двамата сте на ред. Размисли, Мат. Можем да ви прикрием. Трябва да дойдете тук.
— Не знам.
— Добре тогава, върнете се в къщата й. Сложил съм денонощна охрана. Ако тя се съгласи да отидете там, ще изпратя цяла армия да ви пази.
— Почакай така, Джордж. — Ригс затисна слушалката с гърди и погледна Лу Ан. Очите му й казаха всичко, което трябваше да научи.
— Чарли е, нали?
— Да, но е в кома. Не знаят дали ще издържи. Добрата новина е, че се намира в сигурни ръце в травматологията на Шарлътсвил.
— В Шарлътсвил ли е? Ригс кимна.
— С хеликоптер се стига за минути оттук, а травматолозите там са страхотни. Ще направят всичко възможно да оживее.
Тя продължи да го гледа в очакване. Ригс чудесно знаеше защо.
— Предполага се, че Джаксън е отвлякъл Лиса — каза той и побърза да продължи. — ФБР ни предлага закрила. Можем да отидем в централата или в Уикънс Хънт. Там вече има охрана. Мислят, че…
Тя изтръгна слушалката от ръката му и изкрещя в нея:
— Не искам проклетата ви закрила. Той е отвлякъл детето ми. Единственото, което мога да направя, е да го заловя. Ще си я върна, чувате ли ме?
— Мис Тайлър, предполагам че се обаждате вие… — започна Мастърс.
— Само не ми се изпречвайте на пътя. Той ще я убие, без да му мигне окото, само ако си помисли, че сте наблизо.
Мастърс се опита да остане спокоен, докато изричаше ужасните думи.
— Мис Тайлър, не може да сте сигурна дали вече не й е сторил нещо.
Отговорът й го изненада както със смисъла, така и с категоричността.
— Знам, че не я е наранил. Все още не,
— Той е психопат. Няма как да сте сигурна, че…
— Сигурна съм, дявол да ви вземе! Знам точно какво иска. Не нея. Вие, ченгетата, просто стойте настрана. Ако дъщеря ми загине заради вашата намеса, ще ви намеря и накрай света. — Следващият звук, който Мастърс чу, бе затръшването на телефонната слушалка.
Ригс се затича след Лу Ан, която се спусна като мълния към колата.
— Лу Ан, за бога, спри се за една минута! — Тя се обърна и изчака той да заговори. — Това, което Джордж предлага, е разумно.
Лу Ан махна с досада и отвори вратата на колата.
— Лу Ан, ти иди във ФБР. Нека да те опазят от този откачен. Аз ще остана навън. Обещавам ти да го издиря.
— Лиса ми е дъщеря. Заради мен е в опасност и аз съм тази, която ще я спаси. Само аз и никой друг. Чарли е на ръба на смъртта. Ти се отърва на косъм. Трима души бяха убити. Не допускам никой повече да се замесва в моя гаден, жалък, подъл живот — изкрещя насреща му тя.
— Лу Ан, няма да те оставя да го гониш сама. Щом не искаш да идеш във ФБР, добре. И аз ще остана с теб. Но няма да тръгваш сама, обещай: „Няма!“ Така и двете ще загинете.
— Матю, ти чу ли ме? Просто се махни от пътя ми. Отиди при колегите си и нека те да ти измислят нов живот, някъде далеч от всичко това. Нима искаш да умреш? Защото, ако си край мен, това ще стане, гарантирано е. — Нежната фасада на лицето й се бе изхлузила като змийска кожа наесен. Сега то представляваше един оголен, издължен, трептящ мускул.
— Той ще ме застигне, тъй или иначе, Лу Ан — каза тихо Ригс. — Все едно дали ще потърся закрила от ФБР, Джаксън ще ме издири и ще ме убие. — Тя не се намеси и той продължи. — А да ти кажа честно, остарях и се изморих от бягство и криене. Не ми се започва наново. Предпочитам да вляза в дупката на кобрата и да я посрещна фронтално. Ще направим каквото можем, но двамата. Предпочитам теб пред всеки агент в Бюрото, пред всяко ченге в страната. — Той спря за момент, видял как тя го гледа изумено, с разрешена от вятъра коса, като ту стискаше, ту разпускаше юмруци. После я попита тихо: — Съгласна ли си?
Вятърът засвири по-силно. Стояха на две крачки един от друг. Това разстояние щеше да прерасне в бездна или пък да се стопи — зависеше от нейния отговор. Накрая Лу Ан наруши мълчанието.
— Качвай се.
Тя седеше в непрогледна тъмница. Навън се лееше дъжд както през почти целия ден. Телцето й бе завързано на стол в средата на стаята. Бърчейки чело и нос, Лиса безуспешно се опитваше да смъкне поне малко превръзката на очите си. Мракът на тази пълна слепота я плашеше. Имаше чувството, че я дебнат страшни неща. Оказа се права.