— Ще му се обадя.
— И после? — запита Ригс.
— Ще го оставя той да реши — отвърна тя.
— Знаеш много добре какво ще ти каже — намеси се Чарли. — Ще иска да се срещнете само двамата. И ако отидеш, ще те убие.
— А ако не отида, ще убие Лиса.
— Той ще я убие при всички положения — избухна Ригс.
— Не и ако аз първа се добера до него — погледна го безстрастно Лу Ан.
Тя си спомни за последната си среща с Джаксън в къщичката на пазача. Беше по-силна от него. Не много, но определено имаше предимство. Но и той го знаеше. Беше го прочела в очите му. Това означаваше, че няма да се изправи повторно лице в лице с нея. Лу Ан не биваше да забравя това. Щом той можеше да се адаптира, и тя щеше да направи същото.
— Вярвам в силите ти, Лу Ан — каза Ригс, — но той не е обикновен човек.
— Прав е, Лу Ан — додаде Чарли.
— Благодаря ви за доверието, момчета. — Тя не ги изчака да отговорят, измъкна телефона от чантата си и набра номера. Преди да зазвъни, ги погледна сърдито. — И помнете, аз имам две здрави ръце.
Ригс плъзна длан под палтото си и усети успокояващата хладина на пистолета. Този път мерникът му трябваше да е значително по-точен. Е, надяваше се да не му попречи отново някой забит в ръката му нож. Двамата с Чарли наблюдаваха как Лу Ан диктува някому номера на клетъчния телефон и затваря, без да ги поглежда. След няма и три минути той иззвъня. И преди тя да може да отвори уста, Джаксън заговори:
— Имай предвид, моля те, че към телефона ми е прикачено устройство, което ще ми покаже дали се следи този разговор. В случай че се намираш в полицията например. Ако след пет секунди това се потвърди, ще затворя и ще прережа гърлото на дъщеря ти.
— Не съм в полицията и никой не проследява разговора ни.
Той не каза нищо в продължение на пет секунди. Тя си го представи как се взира в устройството си. Може би се надяваше тя да лъже?
— Възхищавам се на съобразителността ти — заяви Джаксън накрая. — Не си прибегнала до най-баналното решение. — Гласът му звучеше почти любезно.
— Кога и къде? — запита Лу Ан.
— Няма ли поздрав? Учтиви въпроси? Къде остана възпитанието ти? Нима скъпо струващата принцеса повехна така изведнъж? Като цвете без вода? Без слънце?
— Искам да говоря с Лиса. Веднага.
— Съжалявам за чичо Чарли — изрече бавно Джаксън. Седеше на пода в почти пълна тъмнина. Притискаше плътно телефона до устата си и говореше възможно най-спокойно. Искаше паниката да я обзема постепенно, да усети, че той владее изцяло ситуацията. И когато дойдеше времето, да дотича при него послушно и да получи наказанието си. Искаше тя да се изправи покорно пред палача си.
Лу Ан нямаше намерение да казва на Джаксън, че Чарли седи до нея и копнее да му извие врата.
— Искам да говоря с Лиса.
— Откъде си сигурна, че вече не съм я убил?
— Какво? — изпищя тя.
— Можеш да говориш с нея, но как ще познаеш дали е нейният глас? Знаеш, че съм отличен имитатор. Мамо, мамо, ела да ми помогнеш! Така че, ако искаш, можеш да говориш с нея, но това не доказва нищо.
— Копеле гадно!
— Искаш ли още да говориш с нея?
— Да — каза Лу Ан умолително.
— Я помоли възпитано.
Тя се поколеба за миг, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.
— Моля те.
— Секунда. Къде ли съм го сложил това дете?
Ригс се опитваше да дочуе нещо от разговора. Вбесена, Лу Ан най-после отвори вратата и излезе от колата. Отчаяно се мъчеше да долови някакъв познат звук в слушалката.
— Мамо, мамо, ти ли си?
— Миличка, бебчо, аз съм, мама. Толкова съжалявам, пиленцето ми.
— О, извинявай, Лу Ан, все още съм аз. — Беше отново гласът на Джаксън. — Мамо, мамо, ти ли си? — изимитира гласа на Лиса той отново.
Лу Ан не можа да промълви и дума от изумление. Но след секунда чу отново истинския глас на Джаксън. Думите просто се забиваха в мозъка й.
— Ще ти позволя да си поговориш с нея, наистина да си поговориш. Ще ви разреша да си погукате с дъщеря ти. Но когато свършиш, ще ти кажа какво точно да направиш. Ако нарушиш по някакъв начин инструкциите ми… — Той не завърши. Нямаше нужда.
Двамата мълчаха и просто чуваха дишането си в слушалката. Бяха като два влака, излезли извън контрол, които щяха да се сблъскат всеки момент, независимо от разстоянието, което ги дели. Лу Ан се опита с всичка сила да се овладее, да възпре надигащия се в нея ужас. Знаеше какво прави той. Какво прави с разума й. Но отлично съзнаваше, че не може да стори нищо. Поне засега.
— Разбираш ли?
— Да. — Още докато произнасяше думата, го чу. Чу един звук, който я накара да се усмихне и намръщи едновременно. Тя погледна часовника си. Пет следобед. Усмихна се по-широко, в очите й проблесна пламъче. Искрица надежда.