Докато се промъкваше внимателно към задната част на къщата, забеляза, че колата на Сали Бийчам е паркирана отпред. Това я изненада, но нямаше време да проверява. Тя се доближи безшумно до задната врата.
Звукът, който бе чула в слушалката по време на телефонния си разговор с Джаксън, я бе довел тук. Абсолютно уникалният звън на стария часовник, единственото наследство от майка й, същият, с който Лу Ан упорито не желаеше да се раздели. Сега той се бе оказал най-безценната вещ, която притежаваше, защото именно неговия звън бе чула по телефона.
Джаксън беше в къщата й, беше се обадил от дома й. И Лу Ан бе напълно убедена, че и Лиса е вътре. Не можеше да не се възхити на дързостта му. Да дойде тук, когато агентите от ФБР бяха отпред. Само след няколко минути тя щеше да се изправи пред най-зловещия си кошмар.
Лу Ан надникна през матираното стъкло, напрягайки очи да види дали алармата е включена, и въздъхна с облекчение. Лампичката светеше успокояващо зелено. Тя, естествено, знаеше кода, но при набирането му се чуваше пиукане, което би провалило всичко.
Пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата. Спря на прага с пистолет в ръка и наостри уши. Нищо. Беше късно след полунощ и тишината не я изненада. Въпреки това нещо я притесняваше.
Би трябвало да се чувства по-добре в собствения си дом, но не беше така. Най-малкото можеше да се подведе. Можеше да престане да бъде нащрек и да се отпусне в познатата обстановка, в резултат на което тя и Лиса едва ли щяха да дочакат утрото.
Лу Ан продължи по коридора и изведнъж замръзна. Чу ясно гласове. Няколко души, напълно непознати. Последва музика и тя облекчено въздъхна. Някой просто гледаше телевизия. Под една врата в дъното се процеждаше светлина. Лу Ан се запромъква безшумно напред и спря точно преди сянката й да премине през почти невидимия процеп между стената и вратата. Наостри уши, после леко бутна вратата с лявата си ръка. В дясната държеше пистолета и именно него насочи в отварящата се тъмнина. Вратата тихо се плъзна наляво и Лу Ан надникна вътре. Стаята беше тъмна, единствената светлина идваше от телевизора. Лу Ан се вцепени отново. Точно пред себе си видя черна, късо подстригана коса. Сали Бийчам беше в спалнята си и гледаше телевизия. Гледаше ли наистина? Седеше толкова неподвижно, че Лу Ан не можеше да каже дали е жива, или не.
За миг се върна десет години назад и се спомни как бе влязла в караваната, бе видяла Дуейн на канапето и се бе приближила до него. После той се бе обърнал към нея с посивяло лице и изтичаща на тласъци от гърдите му кръв. Бе паднал на пода и бе умрял. А нечия ръка бе притиснала устата й изотзад.
Тя се завъртя светкавично, но зад нея нямаше никой. Въпреки това рязкото движение бе предизвикало някакъв шум и когато отново погледна напред, се взря право в изпълнените с ужас очи на Сали Бийчам. Но тя бързо разпозна Лу Ан и въздъхна с облекчение, притискайки ръка към гърдите си. Преди да може да каже нещо, Лу Ан я спря, слагайки предупредително пръст на устните си.
— Шшт. Тук има някой. — Сали я погледна объркано. — Видя ли някого? — Сали поклати глава и посочи към себе си. Мъртвешки бледото й лице бе набръчкано от безпокойство.
И тогава Лу Ан разбра.
Сали Бийчам никога не паркираше пред голямата къща. Тя винаги оставяше колата си в гаража, откъдето се влизаше директно в кухнята. Лу Ан стисна по-здраво пистолета и отново се взря в лицето пред себе си. Не можеше да бъде напълно сигурна в тая тъмнина, но нямаше намерение да поема никакви рискове.
— Слушай, Сали. Искам да отидеш в килера и аз ще те заключа там. Просто за да си в безопасност.
Очите на жената пробягаха по лицето на Лу Ан. Едната ръка на Сали се плъзна назад към гърба. Лу Ан вдигна пистолета и се прицели.
— И ще го направим веднага или ще те застрелям на място. Извади пистолета, с дръжката напред.
Оръжието се появи, Лу Ан посочи с пръст пода и пистолетът падна с трясък. Когато тръгнаха към кухнята, Лу Ан протегна ръка към човека пред себе си и дръпна перуката. Мъжът имаше къса тъмна коса. Той потрепна, но тя заби дулото на пистолета в ухото му.