— Условията, за които споменахте… — подхвана Лу Ан.
Джаксън я прекъсна.
— Не съм готов да обсъждам това точно сега. Дай ми Чарли, бързам.
Лу Ан подаде на Чарли слушалката и пое Лиса. Наблюдаваше го внимателно, докато той говореше с приглушен глас, гърбом към нея. Видя го да кима няколко пъти, после затвори телефона.
— Всичко наред ли е? — попита го тя тревожно. Той огледа стаята за миг и чак тогава очите му срещнаха нейните.
— Да, разбира се, всичко е тип-топ. Днес следобед трябва да се видиш с организаторите на лотарията. Мина достатъчно време.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Ще те придружа с таксито, но няма да вляза в сградата. Ще се повъртя навън, докато свършиш.
— Какво трябва да направя?
— Просто да покажеш печелившия билет. Ще установят дали е редовно закупен и ще ти дадат официална разписка срещу него. Ще има свидетели и всичко, каквото се полага. Установяват автентичността на билета с лазерна технология. В хартията точно под цифрите има специални нишки като при банкнотите, за да се избегне фалшифициране. Изработването на дубликат е невъзможно, особено за толкова кратко време. Ще се обадят до мястото, където си купила билета, за да установят, че действително е продаден там. Ще искат да получат информация от теб коя си и каква си. Откъде си родом, родители, деца — неща от тоя род. Ще отнеме няколко часа. Не е нужно да чакаш. Ще се свържат с теб, когато проучването приключи. След това дават изявление за пресата, че победителят е известен, но няма да оповестят името ти до самата пресконференция, та да изострят интереса. Това е начин да се увеличават продажбите на билети за следващия тираж. Но и тогава не е нужно присъствието ти. Пресконференцията ще бъде на следващия ден.
— Ще се връщаме ли тук?
— Всъщност Линда Фрийман днес ще освободи стаята си. Ще идем в друг хотел, където ще се регистрираш като Лу Ан Тайлър — една от най-богатите гражданки на страната ни. Току-що пристигнала в града и готова да превземе света.
— Бил ли си преди на такава пресконференция? Той кимна.
— На няколко. Голяма лудница става понякога. Особено когато спечелилият води и семейството си. Парите вършат странни неща с хората. Но поне не продължава дълго. Задават ти куп въпроси и после си тръгваш. — Той помълча и добави: — Добре правиш, че заминаваш за Швеция в памет на майка си.
Лу Ан сведе поглед и се заигра с крачетата на Лиса.
— Надявам се. Поне ще е по-различно.
— Май наистина имаш нужда да промениш обстановката.
— Не знам колко дълго ще остана там.
— Остани колкото ти се ще, дори завинаги, ако искаш.
— Не съм много сигурна, че там ще се чувствам на място.
Той обхвана раменете й и я погледна в лицето.
— Слушай, Лу Ан, трябва да имаш повече вяра в себе си. Е, не можеш да се похвалиш с престижни дипломи, но си умна, великолепна майка си и имаш добро сърце. По мое мнение това те извежда пред деветдесет и девет процента от населението.
— Не знам дали щях да се справя, ако ти не ми помагаше. Той сви рамене.
— Нали ти казах, на мен това ми е работата. — Пусна раменете й и извади цигара от пакета. — Какво ще кажеш да обядваме набързо и после да идеш да си поискат наградата? Готова ли сте да станете безсрамно богата, мадам?
Лу Ан пое дълбоко дъх и едва тогава отговори;
— Готова съм.
Лу Ан излезе от сградата на националната лотария и пое по улицата към предварително уговореното място за срещата й с Чарли. Той бе останал да пази Лиса, докато тя приключеше вътре.
— Не пропусна нищо от онова, което ставаше покрай нея. Много будно дете е.
— Не след дълго ще има да я гоня насам-натам.
— Как ли не се опитваше да се измъкне от мен и да запълзи долу, ако щеш, вярвай. — Чарли се усмихна и постави възбудената Лиса обратно в количката й. — Е, как мина?
— Държаха се много дружелюбно. Оказаха ми внимание като на важна личност. „Искате ли кафе, мис Тайлър?“ „Желаете ли телефон, за да позвъните някъде?“ Една жена ми предложи да я наема като лична секретарка. — Тя се разсмя.
— Трябва да свикваш. Разписката у теб ли е?
— Да, в портмонето ми.
— За кога насрочиха пресконференцията?
— За утре в осемнайсет часа. — Погледна го изпитателно. — Какво има?
Докато вървяха, Чарли на няколко пъти бе погледнал крадешком назад през рамо. Той се обърна към нея.
— Не знам. Като бях в затвора, развих особено чувство, нещо като вграден радар, който ми позволяваше да усещам кога някой ме наблюдава по-внимателно от обичайното. И в този момент вътрешната ми аларма се обажда.
Лу Ан понечи да се огледа, но той побърза да я предупреди.
— Недей така. Върви си, сякаш няма нищо. Не се безпокой, регистрирах те в друг хотел. След една пресечка е. Ще ви настаня с Лиса и после ще се повъртя малко да огледам. Сигурно само си въобразявам.