Лу Ан обаче забеляза бръчици на тревога около очите му и заключи, че думите съвсем не изразяваха истинските му чувства. Инстинктивно стисна по-здраво дръжката на бебешката количка и продължиха пътя си.
На двайсетина метра зад тях от другата страна на улицата Антъни Романело се чудеше дали не са го забелязали. В този час навън бе пълно с хора, но нещо във внезапната скованост на двамата, които следваше, го накара да е нащрек. Посгуши се и увеличи разстоянието между тях и себе си с още десетина метра, като все така не ги изпускаше от поглед. В същото време постоянно следеше за най-близкото такси, в случай че те решаха да се качат на някое. Все пак имаше предимството, че те щяха да се позабавят, докато вкарат вътре бебешката количка. Това щеше да му даде възможност навреме да спре такси. Но те продължиха пеша, докато явно стигнаха мястото, където отиваха. Романело изчака няколко мига пред хотела, огледа улицата в двете посоки и се вмъкна вътре.
— Кога успя да ги купиш? — попита Лу Ан, загледана в комплекта куфари, наредени в ъгъла на хотелския апартамент.
Чарли се усмихна.
— Не може да тръгнеш да пътуват без приличен багаж. А тия са от най-издръжливите. Не са като префърцунените скъпотии, дето се разпадат само като ги погледнеш накриво. Голямата чанта вече е пълна с неща, които ще са ти нужни за пътуването. Вещи за Лиса и разни дреболии. Една моя приятелка ми свърши тая услуга. Но днес пак ще трябва да идем на пазар, за да напълним и другите куфари и чанти.
— Боже мой, ти си просто невероятен, Чарли. — Тя го прегърна и леко го целуна по бузата.
Той смутено сведе поглед и се изчерви.
— Не съм направил кой знае какво. Ето, вземи. — Той й подаде паспорта.
Лу Ан го взе и мрачно погледна името вътре, като че истината за превъплъщението й я осеняваше едва сега, а всъщност така си и беше. Затвори малката синя книжка. Тя представляваше врата към друг свят — свят, в който с малко късмет скоро щеше да се втурне.
— Стягай се, Лу Ан, и обиколете цялата планета двете с Лиса. — Обърна се към вратата. — Отивам да проверя някои неща. Няма да се бавя.
Тя поглади корицата на паспорта и вдигна поруменялото си лице към него.
— Ти защо не дойдеш с нас, Чарли? Той бавно се извърна и я загледа смаян.
— Какво?
Лу Ан заразглежда ръцете си и изрече забързано:
— Мислех си… нали сега получих всички тия пари. А ти беше толкова мил с мен и Лиса. Пък аз, нали знаеш, никога досега не съм ходила никъде. Тъй че… ами с две думи, много ще се радвам да дойдеш с нас… тоест, ако искаш, естествено. Ще те разбера, ако откажеш.
— Това е много великодушно предложение, Лу Ан — промълви той. — Но ти всъщност не ме познаваш. Неразумно е да се обвържеш дотолкова с непознат човек.
— Познавам те колкото ми е нужно — упорито настоя тя. — Познавам те като добър човек, който положи големи грижи за нас. А и Лиса мигом се привърза към теб. По мое мнение това се брои за много точки.
Чарли се усмихна към момиченцето, после отново обърна поглед към Лу Ан.
— Защо не си дадем малко време да го обмислим, Лу Ан? И после ще говорим, съгласна ли си?
Тя сви рамене и отмахна няколко кичура от лицето си.
— Не ти правя предложение за брак, Чарли, ако това си мислиш.
— И слава богу, че то аз мога да ти бъда дядо — засмя се той.
— Но много ми се иска да си с мен. Не съм имала много приятели, още по-малко такива, на които да мога да разчитам. А на теб знам, че мога да разчитам. Ти си ми приятел, нали?
— Да — с дрезгав глас отвърна той, защото в гърлото му бе заседнала буца. После се прокашля и заговори делово: — Разбрах те какво ми каза, Лу Ан. Ще поговорим повече, като се върна. Обещавам.
Когато вратата се затвори зад него, Лу Ан приготви Лиса за следобедния й сън. Щом детето се унесе, тя закрачи нервно из хотелския апартамент. Погледна през прозореца тъкмо когато Чарли излизаше от сградата. Проследи го с очи, докато се изгуби по улицата. Не забеляза никой да го следи, но около него имаше толкова хора, че нямаше как да е сигурна. Въздъхна и после се намръщи. Не се чувстваше уверена без него. Искаше й се той вече да се е върнал здрав и невредим. Замисли се за конференцията, но като си представи как разни непознати един през друг й задават всякакви въпроси, се почувства притеснена и реши засега да забрави този проблем.
Чукането на вратата я стресна. Отправи се натам, без да знае какво да прави.
— Рум-сървис — обади се отвън един глас.
Лу Ан надникна през шпионката. Младежът, застанал отпред, наистина бе облечен в униформа на пиколо.