— Аз още съм жива.
— Да, но само защото поръчката бе отменена.
— От кого?
— От същия, който ме нае.
— Кога ти се обади?
— Бях в караваната ти. Видях те да слизаш от колата и да побягваш. Побързах да отида при своята кола и тогава човекът ми позвъни. Било е към десет и петнайсет.
Лу Ан се облегна назад, поразена от истината, която внезапно проблесна пред очите й: Джаксън. Ето значи как постъпвал с онези, които му отказват.
Тъй като тя не промълви нищо, Романело се наведе към нея.
— След като отговорих на всичките ти въпроси, защо сега да не обсъдим подробностите около малката ни сделка?
Лу Ан го гледа втренчено цяла минута, преди да му отговори.
— Ако разбера, че си ме излъгал, никак няма да ти стане приятно.
— Знаеш ли, един наемен убиец обикновено вдъхва у хората доста повече страх, отколкото ти показваш — отбеляза той и в тъмните му очи проблеснаха пламъчета. Отново разтвори якето си, откъдето надникна деветмилиметровият пистолет. — Недей прекалява — предупреди я със заплашителен тон.
Лу Ан презрително изгледа пистолета, преди очите й да се върнат на лицето му.
— Отраснала съм сред откачени хора, Рейнбоу. Бачкатори, които се напиваха и тикаха под носовете на хората оръжие, а после дърпаха спусъка ей така, за да им стане весело, или пък заколваха нещастника и дотолкова го обезобразяваха, че и майка му да не го познае, а после се обзалагаха колко минути ще минат, преди да умре от загуба на кръв. Имаше един случай с чернокож младеж, който свърши в езерото с прерязано гърло и без интимните си части, защото бе имал нахалството да се върти около бяло момиче. Почти сигурна съм, че баща ми имаше нещо общо с това, полицията обаче не си направи труда да разследва. Тъй че малкото ти пищовче и заплахите никак не ме стряскат. Давай да приключваме с това и после се махай от живота ми, дявол да те вземе.
Заплахата в очите на Романело бързо се разсея.
— Добре — тихо отвърна той и закопча якето си.
15
Половин час по-късно Романело и Лу Ан излязоха от заведението. Лу Ан се качи на такси и се върна в хотела си, където, за да оправдае версията си пред Чарли, щеше да прекара няколко часа във фризьорския салон. Романело пое по улицата в обратната посока, като тихичко си подсвиркваше. Денят се бе оказал добър. Уговорката му с Лу Ан не беше стопроцентово сигурна, но нещо му подсказваше, че тя почтено ще изпълни обещаното. Ако първата вноска не постъпеше в банковата му сметка до края на работното време след два дни, той щеше да се свърже с полицията в Рикърсвил. Но тя щеше да плати, Романело бе убеден в това. Защо да си навлича безкрайни мъки?
Тъй като бе в празнично настроение, той реши по пътя към апартамента си да купи бутилка „Кианти“. Мислите му вече витаеха около голямото имение в обширен парцел, с което скоро щеше да го замени. Добре бе припечелил през годините, убивайки хора, но трябваше да внимава как харчи парите и къде ги държи. Най-малко от всичко му трябваше данъчните власти да почукат на вратата му и да поискат данъчната декларация. Сега този проблем бе вече зад гърба му. Мигновено спечеленото огромно богатство го поставяше извън властта на данъчните служители и на всички останали. Да, денят бе повече от успешен, заключи Романело.
Като не намери такси, реши да се прибере с метрото. Бе претъпкано и едва успя да се вмъкне в един от вагоните. Вози се няколко спирки, после с труд си проби път през тълпата и отново излезе на улицата. Отвори си, после пак превъртя ключа отвътре и влезе в кухнята да остави бутилката. Тъкмо се канеше да си свали сакото и да си налее чаша „Кианти“, когато на външната врата се почука. Надникна през шпионката. Видя човек с кафява униформа на пощальон.
— Какво има? — попита отвътре.
— Имам пратка за Антъни Романело на този адрес. — Пощальонът оглеждаше пратката, кутия двайсет на трийсет сантиметра, издута в средата.
Романело отвори вратата.
— Вие ли сте Антъни Романело?
Той кимна.
— Подпишете се тук, моля. — И той подаде химикалка на Романело.
— Да не се опитвате да ми връчвате призовка случайно? — ухили се Романело, докато се подписваше за пратката.
— Каквото и да ми плащат, не го върша това — отвърна пощальонът. — Някога зет ми връчваше призовки в Детройт. След като го простреляха за втори път, си смени работата — стана шофьор на камион за хляб. Заповядайте. Приятен ден.
Романело затвори вратата и опипа съдържанието на пакета през тънкия картон. На устните му цъфна усмивка. Втората вноска по случая „Лу Ан Тайлър“. Бе предупреден за възможността задачата му да се отмени. Ала клиентът го бе уверил, че независимо от това ще си получи пълната сума. Ала усмивката му замръзна, когато си припомни, че парите трябваше да пристигнат в пощенската му кутия. Предполагаше се, че никой не знае адреса му или истинското му име.