— Няма да присъства.
Дейвис се усмихна самоуверено.
— Да, разбирам. — Той направи колибка с дланите си и опря върха й до устните си за миг, после преметна небрежно ръката си над облегалката й.
— Не знам какви са ти плановете, но ако имаш нужда от някого да те разведе из града, аз съм на твое разположение денонощно, Лу Ан. Знам как се чувства човек в големия град, след като целия си живот е прекарал в тихата провинция. — Той вдигна другата си ръка към тавана с театрален жест. — Сигурно те зашеметява. Но аз го познавам като петте си пръста. Знам кои са най-добрите ресторанти, театри и магазини. Можем да си прекараме чудесно. — Той се примъкна по-близо до нея, а очите му поглъщаха очертанията на тялото й, докато пръстите му се прокрадваха към рамото й.
— Съжалявам, мистър Дейвис, може би сте си създали погрешна представа. Бащата на Лиса няма да присъства на пресконференцията, но ще дойде по-късно. Първо трябваше да си уреди отпуск.
— Отпуск ли?
— Той служи във флота. При „Тюлените“ е. — Поклати глава, сякаш налегната от стряскащи спомени. — Някои от нещата, които ми е разправял, направо ме уплашиха. По Франк е от тия, дето умеят да се пазят. Веднъж преби до безсъзнание шестима души в един бар, защото се опитваха да ме свалят. Може би щеше и да ги убие, ако полицията не го бе спряла, но трябваше да го държат петима полицаи, при това яки момчета.
Ченето на Дейвис увисна и той се дръпна от Лу Ан.
— Мили боже!
— Само не казвайте нищо за това на пресконференцията, мистър Дейвис. Работата на Франк е свръхсекретна и много ще ви се ядоса, ако споменете нещо за него. — Тя го гледаше от упор и забеляза как приятните му момчешки черти се изкривяват от страх.
Дейвис се изправи рязко.
— Не, разбира се, че не. Нито дума. Кълна се. — Дейвис облиза устните си и прокара трепереща ръка през грижливо обработената си с пяна коса. — Аз по-добре да ида да проверя някои неща, Лу Ан. — Успя да стъкми някаква усмивка към нея и несигурно вдигна палец във въздуха.
Тя му върна жеста.
— Много благодаря за разбирането, мистър Дейвис. — След като той излезе, тя се обърна към Лиса. — На теб никога няма да ти се налага да правиш това, кукличката ми. Съвсем скоро и на мама няма да й се налага.
Тя гушна Лиса до гърдите си и отправи поглед към часовника, като отмерваше с него всяка секунда.
Чарли оглеждаше препълнената зала, докато методично си проправяше път към сцената. Спря на място, откъдето можеше да вижда добре, и зачака. Би му се искало да е там, отпред, с Лу Ан, за да й даде така нужната морална подкрепа. Но и дума не можеше да става за това. Той трябваше да остане в сянка; предизвикването на подозрения не влизаше в длъжностната му характеристика. Щеше да се види с Лу Ан, след като пресконференцията приключи. Тогава трябваше да й съобщи решението си дали ще я придружи, или не. Проблемът бе, че той самият още не знаеше кое да избере. Бръкна в джоба си за цигара, но после се сети, че пушенето в сградата е забранено. Така копнееше за успокоителното въздействие на тютюна, че се замисли дали да не излезе за малко навън, ала вече нямаше време.
Въздъхна и широките му рамене се отпуснаха. По-голямата част от живота си бе прекарал в лутане, без някакъв обединяващ план или нещо, макар и далечно наподобяващо дългосрочна цел. Обичаше децата, а никога нямаше да има собствени. Печелеше добре, но парите, макар и да улесняваха физическото му съществуване, с нищо не допринасяха за истинско щастие. Бе наясно, че на неговата възраст за повече не може да мечтае. Пътеките, по които бе поел на младини, до голяма степен бяха обусловили курса на живота му. До този момент. Лу Ан Тайлър му бе предложила начин за промяна. Не си правеше илюзии, че тя проявява сексуален интерес към него, и сега, когато бе далеч от неподправено искреното й и все пак съблазнително излъчване, Чарли ясно си даде сметка, че и той самият не желае това. Предостатъчно щеше да му бъде нейното приятелство, добротата й — две неща, от които беше безмилостно лишен в живота си. Това отново го върна към дилемата. Дали да тръгне, или не? Ако се решеше, нямаше съмнение, че компанията на Лу Ан и Лиса ще му е безкрайно приятна, а освен това можеше да играе ролята на баща на момиченцето. Във всеки случай поне за няколко години. Но бе прекарал почти цялата нощ в мисли какво ще стане след тези първи няколко години.
Без съмнение красивата Лу Ан с нейното богатство и финеса, който то щеше да й донесе, щеше да е привлекателен обект за десетки най-достойни мъже. Тя бе много млада, имаше едно дете, а щеше да иска и още. Щеше да се омъжи за някой от тия мъже. Той на свой ред щеше да има претенции да стане баща на Лиса, а и така си бе редно. Той щеше да е мъжът на живота й, а къде тогава щеше да бъде място то на Чарли? В някакъв момент щеше да се наложи да ги напусне. Присъствието му щеше да се окаже неловко, защото не бе роднина, а чужд човек. И този момент щеше да е изпълнен с болка — далеч по-силна от болката, изпитвана на младини, когато бе използван като боксова круша. Бе прекарал едва няколко дни с Лу Ан и Лиса, а близостта, породила се помежду им, бе много по-голяма, отколкото в десетгодишното съжителство с бившата му съпруга. А как ли щеше да е, след като поживееше три-четири години заедно с тях? Дали щеше да е в състояние спокойно да си отиде от Лиса и майка й, без сърцето му да е безвъзвратно разбито и нервите разклатени? Той тръсна глава. Ядоса се на себе си, че се оказа толкова мекушав. Едва познаваше тия хора от Юга, а вече кроеше планове за бъдещето си с тях.